Пустинното копие - Страница 131

131

Лийша я погледна, но херцогинята ѝ махна да спре.

– Не се опитвай да се бъркаш в тия защити, момиче. Препирнята между бръшлянения трон и металния съществува още много преди сегашните им владетели да положат дебелите си задници върху тях, и ще продължи много след тях. Мъжете не могат да сдържат омразата си към своите съперници.

– Това пак не обяснява защо ще ходи Защитения, а не владетелският вестоносец – настоя Лийша. – Уверявам ви, че дори да се съгласи да отиде – а вие сама ще разберете, че приема нареждания много по-трудно, отколкото си мислите, – той ще се придържа към това, което на него му е важно, а не на вас.

– Разбира се, че е така – каза Арейн, – и тъкмо затова искам да разкарам този тип колкото се може по-далеч от града ми. Независимо дали е нарочно, или не, самото му присъствие превръща хората в негови фанатични поклонници, а така не можем да си управляваме държавата. Нека отиде да разбуни духовете в Мливари; Юкор ще се съгласи с каквото поискаме, само и само да се отърве от него.

– А какво точно искаме „ние“? – попита Лийша.

Арейн я изгледа и Лийша не разбра дали се забавляваше с дързостта ѝ, или по-скоро се дразнеше от нея.

– Съюз срещу красианците, разбира се – отвърна накрая херцогинята майка. – Едно е да се дърлим за някакви каручки с дърва и минерали, съвсем друго е овчарките да продължават да се хапят, докато има вълк в кошарата.

Лийша погледна жената с желание да ѝ се противопостави, но изведнъж осъзна, че е съгласна. Част от нея се чувстваше толкова сигурна, когато Арлен бе наоколо, че никак не ѝ се искаше той да напуска Хралупата. Но друга част от нея, една все по-нарастваща част, намираше присъствието му за... задушаващо. Точно както той се бе опасявал, хралупарите и бежанците вече разчитаха на него за спасението си, вместо да искат сами да се борят, а навярно дори и Лийша се бе настроила по същия начин. Може би щеше да е най-добре за всички, ако той изчезне за малко.

Когато отмина моментът Лийша да отговори, а тя не бе продумала дори, Арейн кимна и се върна към чая си.

– Остава ми да реша какво ще правя с момчето на Арик. Тъй наречената му магия издържа на по-сериозно проучване, но все още нямам никакви идеи за нея.

– Не е магия – каза Лийша. – Поне не както ние я възприемаме. Той просто... омайва ядроните, както жонгльорът действа на нас-троението на тълпата. Умението му е ценно, но действа само докато свири, и досега не е успявал да го предаде на други.

– От него може да излезе и добър глашатай – замисли се Арейн. – Със сигурност по-добър от племенника на Дженсън, макар това да не значи много.

– Бих предпочела Роджър да си остане с мен, ваша Светлост – каза Лийша.

– Ау! Ама така ли било? – попита Арейн развеселено.

Тя се пресегна през масата и ощипа Лийша по бузата.

– Харесваш ми, момиче. Не се страхуваш да си кажеш мнението. – облегна се назад, погледна Лийша за миг и сви рамене.

– Чувствам се великодушна днес – каза тя и напълни чаените им чаши отново. – Задръж го. А сега да се върнем на работата с Избавителя.

– Защитения твърди, че не е Избавителя, ваша Светлост – каза Лийша и изсумтя. – Нощите да ме вземат, даже би откъснал главата на всеки, който го намекне дори.

– Каквото и да твърди, хората вярват в това – рече Арейн, – както личи и от внезапната промяна на името на селцето ви... без владетелско разрешение, бих добавила.

Лийша сви рамене.

– Решението го взе градският съвет, не аз.

– Но ти не си им се противопоставила – отбеляза Арейн.

Лийша отново сви рамене.

– Ти вярваш ли го? – попита Арейн и впери взор в очите ѝ. – Той ли е възкръсналият Избавител?

Лийша дълго време остана да гледа херцогинята.

– Не – каза тя накрая.

Уонда ахна и Лийша се намръщи.

– Изглежда охраната ти не е съгласна – отбеляза Арейн.

– Не аз съм човекът, който ще казва на хората в какво да вярват – отвърна Лийша.

Арейн кимна.

– Точно така. Но и градският ви съвет не е. Дженсън вече е написал владетелското порицание за смяната на името. Ако съветът ви си знае интереса, бързичко ще пребоядисат табелите.

– Ще ги уведомя, ваша Светлост – рече Лийша.

Арейн присви очи, като чу неясния отговор, но си замълча.

– А бежанците? – попита Лийша.

– Какво общо имат те?

– Ще ги приемете ли? – продължи Лийша.

Херцогинята майка изсумтя.

– И къде ще ги сложим? С какво ще ги храним? За какво ти е тая глава на раменете, момиче? Анжие ги приема, но крепостта не може да побере толкова много народ. Нека напълнят селцата като вашето. Защитниците и войниците, които изпращам в Хралупата, ще покажат, че съседите ни имат пълната подкрепа на херцога в тези смутни времена, и ние ще простим за пратките дърва, които Хралупата не успя да ни достави.

Лийша сви устни.

– Нужно ни е повече от това, ваше величество. По трима човека делят одеяло, децата тичат наоколо в дрипи. Ако нямате излишна храна, поне изпратете дрехи. Или вълна от Овчарска долина, за да си направим ние. Сега им е сезонът за стригане, нали така?

Арейн се замисли за момент.

– Ще наредя да ви изпратят няколко каручки необработена вълна, както и да ви доведат сто овце.

– Двеста – възрази Лийша, – поне половината да са на разплодна възраст, и сто дойни крави.

Арейн се намръщи, но кимна.

– Дадено.

– И семена от Земеделски пън и Крайгорско – добави Лийша. – Сеитба е, а ние имаме достатъчно работна ръка, за да очистим земя и да изкараме богата реколта, стига да си набавим достатъчно семена.

– Това ще е от полза за всички ни – съгласи се Арейн. – Ще получите всичко, което успеем да заделим.

131