Пустинното копие - Страница 136

136

* * *

Лийша се зае като едно време в лечебницата да дава уроци на чирачките и да преглежда пациентите, докато Джизел отговаряше на писмата си. Част от съзнанието ѝ жадуваше за досег с гримоарите в чантата в стаята горе, но тя устояваше на изкушението да се потопи в науката на Арлен, защото знаеше, че направи ли го, всичко останало би се изпарило от мислите ѝ. Лийша така се пристрастяваше към ученето, както Гаред копнееше за магическата тръпка, която го побиваше, щом убие ядрон със защитената си брадва. Но тя реши поне за няколко часа да намери спокойствие в простичката наслада да стрива билки и да лекува пациенти, оплакващи се най-много от някоя счупена кост или лоша настинка.

Когато приключи с последните си прегледи и изпрати чирач-ките по леглата, Лийша свари котле чай и занесе чаша във всекидневната на Джизел. Стаята щеше да е празна по това време на нощта, а там имаше топло огнище и малко писалище. Лийша също имаше да отговаря на писма – още не бе осведомила билкарките от цялото херцогство, с които поддържаше връзка, за смъртта на Бруна миналата година. Също както не ѝ бе оставало време да стрива билки, така не бе имала време и да поддържа връзка със старите си приятели, откакто с Роджър бяха срещнали Защитения.

Щом се приближи до всекидневната, чу звука на чупещо се стъкло. Влезе в стаята и видя Роджър зад бюрото на Джизел с отворена гарафа бренди пред себе си. Огънят свистеше и пращеше гневно, а по каменното огнище лежаха мокри парчета стъкло.

– Да не искаш да подпалиш цялата сграда? – извика Лийша, извади парцал от престилката си и се втурна да бърше алкохола, преди да са го подхванали пламъците.

Роджър я пренебрегна, взе си нова чаша и я напълни.

– Госпожа Джизел няма да се зарадва, че ѝ чупиш стъклените чаши, Роджър – предупреди го Лийша.

Роджър бръкна в шарената торба, която носеше навсякъде. Беше стара, изпоцапана и загрубяла, но Роджър все още я наричаше неговата „торба с вълшебства“. Той наистина можеше да бърка в нея във всеки един момент и да вади неща, които караха и най-скептичната публика да се облещи.

Той хвърли на бюрото шепа от древните златни монети на Защитения. Те издрънчаха по писалището и половината паднаха на земята.

– Сега може да си купи още сто.

– Роджър, какво ти става? – поиска да узнае Лийша. – Ако това е, защото те отпратих по-рано...

Роджър махна пренебрежително с ръка и отпи от чашата. Лийша виждаше, че вече е много пиян.

– Дреме ми как сте се сбогували с Арлен в конюшнята.

Лийша го изгледа свирепо.

– Не съм го чукала, ако това намекваш.

Роджър сви рамене.

– И да си, твоя работа.

– Тогава какво има? – попита Лийша внимателно и отиде при него.

Роджър я погледна за миг, отново бръкна в торбата с вълшебствата и извади тънка дървена кутийка, която отвори и разкри тежък златен медальон.

– Даде ми го министър Дженсън – каза Роджър. – Това е владетелският медал за храброст. Херцогът го е връчил на Арик, задето ме е спасил в нощта, когато Речен мост падна. Никога не съм знаел.

– Той ти липсва – каза Лийша. – Нормално е. Спасил ти е живота.

– Ядронщини! – извика Роджър, грабна верижката и запрати медальона в отсрещната стена, а той издумка тежко при удара и падна на пода със силно дрънчене.

Лийша сложи ръце на раменете на Роджър, но устните му се извиха за момент и тя си помисли, че може да я удари.

– Роджър, какво се е случило? – попита тя нежно.

Роджър се дръпна от ръцете ѝ и се обърна на другата страна. За миг тя реши, че няма да каже нищо, но тогава той проговори:

– Преди си мислех, че е просто кошмар. – гласът му беше напрегнат и скован, сякаш можеше да пресекне всеки момент. – Танцувахме аз и майка ми, докато Арик свиреше на цигулка. Майка ми и един вестоносец, Джерал, пляскаха в такт. Беше извън сезона и тази нощ в странноприемницата нямаше никого.

Той си пое дълбоко въздух и преглътна трудно.

– Чу се силен трясък, нещо удари вратата. Спомням си как баща ми бе спорил същата сутрин с майстор Пайтър, защитника, но с Джерал ни казаха да не берем грижа. – Роджър се засмя безрадостно и подсмръкна. – Изглежда е трябвало, защото като се обърнахме да видим какво става, каменен демон разби вратата.

– О, Роджър! – възкликна Лийша и покри с ръка устата си, но Роджър не се обърна.

– След каменния заприиждаха огнени демони, които заизскачаха покрай краката му, докато той разбиваше касата на вратата, за да се провре. Майка ми ме грабна и ме понесе на ръце, всички се развикаха едновременно, но не помня какво казваха, освен... – той захлипа, а на Лийша ѝ се наложи да пребори импулса си да отиде при него.

Роджър бързо се съвзе.

– Джерал подхвърли магическия си щит на Арик и му каза да скрие на безопасно място мен и майка ми. Джерал взе копието си, а баща ми – железен ръжен от огнището, и двамата се обърнаха, за да препречат пътя на ядроните.

Роджър се умълча. Когато отново проговори, гласът му беше хладен и безизразен, липсваше му всякакво чувство.

– Майка ми изтича при Арик, но той я блъсна, грабна своята торба с вълшебства и избяга от стаята.

Лийша ахна и Роджър кимна.

– Честна дума. Арик ми помогна само защото майка ми ме набута при него в скривалището точно преди да я нападнат демоните. И дори тогава се опита да ме зареже.

Той се пресегна към торбата с вълшебства на Арик и прокара пръсти по износеното кадифе и напуканите кожени кръпки.

– По онова време не беше износена и избеляла. Арик беше човекът на херцога и торбата му беше ярка и нова, както подобава на един владетелски глашатай.

136