Пустинното копие - Страница 137

137

– Това е истината за храбростта на Арик – каза той през стиснати зъби. – Спаси торба с играчки.

Той хвана торбата в здравата си ръка и я стисна така силно, че кокалчетата му побеляха.

– Торба, която и аз разнасям навсякъде със себе си, все едно е точно толкова важна и за мен!

Той разтресе торбата в лицето на Лийша, после очите му се стрелнаха към пламъците, които буйстваха в камината. Роджър заобиколи бюрото и тръгна към огнището.

– Роджър, спри! – извика Лийша, застана на пътя му и хвана торбата. Роджър я държеше здраво и билкарката не успя да я издърпа от ръцете му, но и той не се опита да я избута от пътя си. Погледите им се приковаха един в друг, очите на Роджър бяха широко отворени като на притиснато в ъгъл животно. Лийша го обгърна с ръце, той зарови глава в гръдта ѝ и се разплака.

Когато престана да потръпва, Лийша го пусна, но Роджър се държеше здраво за нея. Очите му бяха затворени, ала устата му приближаваше нейната. Тя бързо се дръпна и хвана Роджър, който се олюля пиянски.

– Извинявай – каза той.

– Няма нищо – успокои го тя и го заведе до стола при писалището, където той седна тежко и задържа дъха си, сякаш се опитваше да укроти раздразнен стомах. Лицето му беше бледо и потно.

– Изпий ми чая – предложи Лийша. Тя му взе торбата с вълшебствата, а той я пусна без съпротива. Лийша остави торбата в един тъмен ъгъл, съвсем отдалечен от огъня, и върна на приятеля си Ариковия златен медальон, който досега бе лежал на земята.

– Защо го е оставил? – попита Роджър, загледан в медальона. – Като ни изгони херцогът, Арик взе абсолютно всичко от стаята, което не бе заковано за пода. Можеше да продаде медала заедно с всички останали неща, които изтъргува през годините, докато се носехме по течението. Така можеше да ни изкара прехраната и жилището за месеци напред. Нощите да ме вземат, можеше да покрие всичките си сметки от баровете из града, а това никак не е малко.

– Сигурно е знаел, че не го заслужава – каза Лийша. – Може би се е срамувал от постъпката си.

Роджър кимна.

– И аз така мисля. И поради някаква причина това само прави нещата да изглеждат по-зле. Искам да го мразя...

– Но той ти е бил като баща и не можеш – довърши Лийша и поклати глава. – Познавам много добре това чувство.

Лийша преобърна медальона в ръцете си и опипа гладката му обратна страна.

– Роджър, как се казваха родителите ти?

– Кали и Джесъм – отвърна той. – Защо?

Лийша остави медальона на писалището, бръкна в един от многото джобове на престилката си и извади малкия кожен вързоп, в който държеше инструментите си за защитаване.

– Щом този медал е направен, за да почете спасяването ти от клането в Речен мост, нека тогава бъде в почит на всички.

С гладък краснопис тя издълба в мекия метал КАЛИ, ДЖЕСЪМ и ДЖЕРАЛ. Когато приключи, имената заблещукаха на светлината на огъня. Роджър ги гледаше с широко отворени очи, а Лийша взе тежката верижка и му я сложи на врата.

– Погледнеш ли медала, не мисли за Арик и неговия грях. Спомни си за тези, чиято жертва не е била възпята.

Роджър докосна медальона и сълзите закапаха по златото.

– Никога няма да се отделя от него.

Лийша сложи ръка на рамото му.

– Мисля, че ще го сториш, ако от това зависи нечий живот. Ти не си Арик, Роджър. Направен си от по-твърд материал.

Роджър кимна.

– Време е да го докажа.

Той стана, но се поклати така нестабилно, че трябваше да се вкопчи в писалището, за да запази равновесие.

– На сутринта – поправи се той.

* * *

– Бъди нащрек и ме остави аз да говоря – каза Роджър на Гаред, когато влязоха в дома на Гилдията на жонгльорите. – Не се подлъгвай по милите им усмивки и шарените дрешки. Половината тук кесията ще ти измъкнат от джоба, без дори да се усетиш.

Гаред инстинктивно сложи ръка на джоба си.

– Ама не чак да я стискаш – добави Роджър. – Така само съобщаваш на всички къде я държиш.

– Какво да правя тогава? – попита Гаред.

– Просто си дръж ръцете отстрани и не давай на никого да се блъсне в теб – отвърна Роджър.

Гаред кимна и тръгна право след него, докато Роджър вървеше по коридорите. Грамадният дървар с кръстосаните брадви на гърба си привлече в дома няколко изумени погледа, но не прекалено много. Гилдията на жонгльорите си изкарваше хляба със зрелища, а тези, които го бяха зяпнали, най-вероятно се чудеха като какъв играе грамадата и в чие представление.

Накрая стигнаха кабинета на ръководителя на гилдията.

– Казвам се Роджър Полухват и съм дошъл да се срещна с ръководителя Чолс – каза Роджър на секретаря.

Човекът вдигна рязко поглед. Беше Дейвид, секретарят на Чолс, когото Роджър вече познаваше.

– Ти да не си луд да идваш след цялото това време? – прошепна грубо Дейвид, като погледна назад по коридора дали някой не ги гледа. – Ръководителят ще ти откъсне топките!

– Не и ако иска да запази своите – изръмжа Гаред. Дейвид се обърна към него и тъй като видя само две яки кръстосани ръце, изпъна назад врат, за да погледне Гаред в очите.

– Както кажете, господине – отвърна секретарят, преглъщайки тежко, и стана от масичката си насред коридора. – Ще уведомя ръководителя, че сте тук.

Той отиде до тежките дъбови врати на кабинета, почука и изчезна вътре след глухия отговор.

– Тук?! Сега?! – чу се мъжки вик оттам.

Миг по-късно вратите се отвориха с трясък и се появи ръководителят Чолс. Вместо шарените дрехи, които всички жонгльори носеха, ръководителят бе облечен с елегантна ленена риза и вълнена жилетка, брадата му беше подрязана, а косата му – вчесана назад с помада. Приличаше повече на кралска особа, отколкото на жонгльор. Като се замисли, Роджър осъзна, че никога не го беше виждал да излиза пред публика. Зачуди се дали Чолс въобще беше жонгльор.

137