Пустинното копие - Страница 139

К оглавлению

139

– Парите вече не ме изкушават, ръководителю – отвърна Роджър.

– Само не ми казвай, че си получил някакво религиозно прос-ветление – възкликна Чолс. – Арик би се обърнал в гроба. Този Защитен може и да пълни скамейките на жонгльорско представ-ление, но ти надали мислиш, че е Избавителя, нали?

Чу се силен трясък, двамата се обърнаха и видяха едната ръкохватка на стола, отчупена в ръката на гиганта.

– Той е Избавителя – изрева Гаред – и ако някой е на друго мнение, нека ми дойде!

– Престани с тези закани! – сопна му се Роджър. – Той сам казва, че не е, и освен ако не искаш да му обясня на какъв глупак се правиш, ще стоиш мирно.

Гаред му хвърли един свиреп поглед и смрази кръвта на Роджър, който обаче пресрещна погледа със своя и не отстъпи и на сантиметър. След малко Гаред се поуспокои и погледна смутено ръководителя.

– Съжаля’ам за стола – извини се той и направи непохватен опит да закрепи ръкохватката обратно.

– О... Не се притеснявай – отвърна Чолс, но Роджър беше наясно, че столът струва повече от парите, които един жонгльор вижда наведнъж.

– Не съм аз човекът, който ще каже дали той е Избавителя, или не е. До миналата година даже си мислех, че Защитения е някаква пиянска фантасмагория. Аз самият измислих не една история за него, като си ги допълвах в движение. – Роджър се наведе към ръководителя на гилдията. – Обаче той съществува. Убива демони с голи ръце и има сили, каквито не мога да обясня.

– Жонгльорски трикове, вероятно – каза скептично Чолс.

Роджър поклати глава.

– Достатъчно селяци съм смаял с фокусите си, ръководителю. Не съм някой глупендер, който да преметнеш лесно с малко ловкост или святкащ прашец. Не казвам, че е пратен от Създателя, но той притежава истински магически сили, ясно е като бял ден.

Чолс се облегна назад и събра пръстите си.

– Да речем, че казваш истината. Това обаче все още не обяснява защо си тук, щом не искаш да ми продадеш историята.

– О, ще я продам – каза Роджър. – Написах песен, „Битката при Хралупата на дърваря“, която ще се поръчва във всяка пивница и на всеки площад в града, а от миналата година съм събрал достатъчно истории, с които на жонгльорите ще им се налага да работят само като дойде време да изпразнят шапките, за да им ги напълнят отново.

– Какво искаш тогава, щом не са пари? – попита Чолс.

– Трябва да обуча и други цигулари на вълшебната свирня – отвърна Роджър. – Но не ставам за учител. От няколко месеца имам чираци и те просвириха достатъчно добре, за да накарат публиката да се развихри, но що се отнася до демоните, омайват ги само колкото да ги направят от кръвожадно гневни просто свирепи.

– Свиренето се състои от два елемента, Роджър – каза Чолс, – умение и талант. Едното се научава, другото не. През всичките тези години не съм видял някой с талант като твоя. Имаш дарба, каквато никой учител по цигулка не би могъл да преподаде.

– Значи няма да помогнеш? – попита Роджър.

– Не съм казвал подобно нещо – отвърна Чолс. – Просто искам да те предупредя отсега. Може би все пак бихме могли да направим нещо. Арик учил ли те е на звукови сигнали?

Роджър погледна любопитно ръководителя и поклати глава.

– Това е да използваш ръцете си, за да направляваш група музиканти – каза Чолс.

– Като диригент – предположи Роджър.

Чолс поклати глава.

– Музикантите на диригента вече знаят парчето. Звуковият сигнализатор може да композира в движение и ако музикантите са наясно със знаците, направо го следват.

Роджър подскочи на стола си.

– Наистина ли?

Чолс се усмихна.

– Наистина. Имаме няколко майстори, които дават уроци по това. Ще ги изпратя всичките в Хралупата на Избавителя и ще им заръчам да изпълняват каквото кажеш.

Роджър замига.

– Не го правя само от добро сърце – увери го Чолс. – Каквито и истории да ни дадеш сега, те ще ни послужат за кратко, Избавител-неизбавител, това е знаковото събитие на нашето време, а историята едва сега се разгръща. Хралупата очевидно е центърът ѝ, пък аз от доста време мисля да пратя жонгльори нататък, но с тази зараза и после бежанците никой нямаше смелостта да отиде. Ако можеш да им обещаеш сигурност и място, където да нощуват, аз ще ги... убедя.

– Дадено – каза Роджър с усмивка.


Деветнайсета глава
НОЖЪТ


333 СЗ ЛЯТО

Няколко седмици след нощта на Рена в нужника, във фермата дойде гост. Сърцето ѝ подскочи, когато тя видя странника да се задава по пътя, но не беше Коуби Фишър, а баща му Гарик.

Гарик Фишър беше едър, як мъж, досущ като сина си на външен вид. Макар да бе на петдесет, в гъстата му, черна къдрава коса и брадата почти нямаше бели косми. Кимна отсечено на Рена, щом спря каруцата си.

– Баща ти да е тук, момиче? – попита той.

Рена кимна.

Гарик се изплю отстрани на каручката.

– Ами тичай да го викнеш.

Рена кимна отново и заприпка през полето, а сърцето ѝ биеше ли, биеше. Какво ли би могъл да иска? Да не е дошъл да говори вместо Коуби? Дали той си мислеше все още за нея? Мислите така я завладяха, че едва не се блъсна в баща си, който тъкмо излизаше иззад редица царевични стъбла.

– Нощите да ме вземат, момиче! Какво, по ядроните, те е прихванало пък сега? – кресна Харл, хвана я за раменете и я разтърси.

– Току-що дойде Гарик Фишър – отвърна Рена. – Чака те на двора.

Харл се намръщи.

– Тъй значи.

Той избърса ръцете си с парцал, докосна костената дръжка на ножа си, сякаш за да се увери, че е там, и потегли през полето.

– Танър! – извика все още седящият в каручката Гарик, когато двамата стигнаха двора. Бащата на Коуби скочи долу и подаде ръка. – Радвам се да те видя жив и здрав.

139