Пустинното копие - Страница 141

141

– Бих могла да стигна до Градски площад – каза тя. – Пътят е дълъг, но мога да го изтичам за около четири чӚса. Ако тръгна късния следобед, татко никога не би могъл да стигне навреме, с тези негови болни стави.

– Особено ако не може да кара или язди – добави тя потайно.

После попита:

– Но ако Коуби го няма, когато стигна? Или ако вече не ме иска?

Докато мислеше над тази ужасна възможност, блудният сив котарак се върна с тлъст мишок в устата. Остави улова си при госпожа Драс и Рена реши, че това е знак от самия Създател.

* * *

Тя изчака няколко дена да не би баща ѝ да е заподозрял, че е чула Гарик. Преговаряше си наум плана отново и отново, с ясното съзнание, че това ще е последният ѝ шанс да избяга. Ако той я хванеше и я хвърлеше отново във външния кенеф, тя едва ли щеше да оцелее, а още по-малко да дръзне да избяга отново.

Баща ѝ се връщаше всеки ден след дванайсет за един дълъг обяд, а след това отиваше обратно на полето. Ако избягаше тогава, можеше да стигне Градски площад и даже да ѝ останат два часа слънце. Харл нямаше да забележи отсъствието ѝ навреме, за да може да я последва, преди да се надигнат ядроните. Щеше да му се наложи да чака до сутринта или поне да си намери някакво убежище по пътя.

Ако Коуби бе в Градски площад, щяха да разполагат с остатъка от деня, за да изкачат Богиновия хълм и да се срещнат с пастира. Ако ли не, тя щеше да продължи да тича по пътя към фермата на Джеф. Самата тя никога не бе ходила там, но Люсик ѝ бе казвал, че е на два часа пеш от Градски площад, нагоре по северния път. Би трябвало да ѝ остане достатъчно време, за да претича, а Илейн щеше да я скрие, в случай че Харл пристигнеше. За това можеше да разчита на сестра си.

Когато най-накрая дойде денят, тя положи старателни усилия да не прави нищо по-особено. Изпълни домашните си задължения точно както правеше всеки ден през изминалата седмица, внимавайки да не наруши последователността им.

Харл се върна от полето за обяд, а вкъщи го посрещна вече готовата яхния.

– Ще останеш ли още няколко минутки? – попита Рена баща си, като се опитваше да изглежда спокойна. – Искам да опразним тенджерата, за да я изстържа, и направо да почвам вечерята.

– Ня’а да откажа още една паница от яхнията ти, Рен – каза Харл, ухилен. – Тебе тря’аше да те сложа в кухнята ’место Бени.

Той я ощипа по задника, когато се наведе да му сипе. На Рена ѝ се прииска да обърне врялата тенджера в скута му, но преглътна желанието си и се насили да се засмее – поднесе му яхнията с усмивка.

– Радвам се да те видя усмихната, дъще – каза Харл. – Мръщиш се, откакто сестра ти и малките ни напуснаха.

– Изглежда, съм посвикнала вече – успя да каже Рена, върна се на мястото си и сипа и на себе си втора порция, въпреки че последното нещо, което искаше да прави в момента, бе да яде.

Преброи до сто, след като Харл стана от масата, бързо се изправи и отиде при дъската за рязане, където бе натрупала зеленчуци за яхния, макар да нямаше никакво намерение да я готви. Взе ножа и отиде в обора.

Единствените им впрегатни животни бяха двете кобилки. Рена ги погледна тъжно, защото се грижеше за тях, откакто Харл ги бе довел още като малки от фермата на Мак Пасчър.

Можеше ли наистина да го направи? Фермата на Харл беше единственият свят, който познаваше. Малкото пъти, когато бе ходила до Градски площад или до Богиновия хълм, се бе чувствала задушена от множеството хора и не разбираше как някой би могъл да запази самообладание в такава тълпа. Можеха ли да я приемат? Наистина ли ѝ се носеше славата на курва? Щяха ли мъжете да я нападат, мислейки я за дашна глупачка?

Сърцето ѝ биеше ужасно силно, чак оглушително, но тя си пое дълбоко дъх и се опита да се стегне, докато ножът в ръката ѝ не спря да трепери. Тя го вдигна решително.

Сряза всички каиши на седлата и на хамутите за каручката, както и оглавниците, и юздите. Измъкна наосника от едното колело на каручката, изрита колелото настрана, а после го разцепи с каменна брадва.

Пусна брадвата на земята, бръкна в джоба на престилката си и извади дългата огърлица от речни камъчета, която Коуби ѝ бе подарил. Не я носеше пред баща си, защото знаеше какво ще последва, но ѝ се беше любувала в най-съкровени моменти. Сега Рена си я сложи и се почувства добре с нея. Беше истински любовен залог.

После взе меха с вода, който бе скрила, измъкна се през вратата на обора, вдигна полите си и с всички сили се затича надолу по пътя.

* * *

Тичането се оказа по-трудно, отколкото Рена бе предполагала, ако не и по-дълго. Тя беше здрава, но не беше свикнала да тича на дълги разстояния. Дробовете ѝ скоро започнаха да горят, а бед-рата ѝ нададоха роптаещ вой. Рена спираше, когато не ѝ оставаше друг избор, и силно задъхана се нагълтваше с вода от меха, но не почиваше за повече от няколко минути, преди да се втурне наново.

Когато стигна моста над потока, погледът ѝ вече бе замъглен, а тя се чувстваше, все едно е препила с Богиново пиво. Срина се на брега, потопи лице в студената течаща вода и жадно запи.

Почувства главата си просветлена за пръв път от около час и погледна небето. Слънцето се спускаше ниско, но тя разполагаше с достатъчно време, стига да продължеше нататък. Краката, ходилата и гърдите ѝ пищяха, докато се изправяше, ала Рена пренебрегна пронизващата болка и продължи да тича.

Не видя много хора, докато хвърчеше през Градски площад, а повечето бяха излезли само за да проверят защитите си за нощ-та. Те я поглеждаха с любопитство, а един даже я извика, но тя не им обърна внимание и продължи по пътя си към единственото място, което всеки в Потока на Тибит знаеше – смесения магазин на Шопара.

141