Пустинното копие - Страница 142

142

– Маг’жинът е жатворен – изломоти ѝ Стам Тейлър, който слизаше надолу по стълбите за верандата на Шопара точно когато Рена тръгна нагоре. Той се препъна и Рена трябваше да спре, за да го хване.

– Как така магазинът е затворен? – попита тя, опитвайки се да изреже отчаянието от гласа си. – Шопара трябва да работи до залез.

Освен в магазина нямаше представа къде да търси Коуби и щеше да ѝ се наложи да тича към Илейн.

– Т’ва ти кажвам бе! – извика Стам и закима енергично. – Мали, верно ши пинах по’ечко пиво и плишнах малко. Ма т’ва не е причина да ишфърлят клетия Штам и да жатфорят рано, нали?

Рена долови мириса му и се отдръпна. Повърнята по блузата му още бе мокра. Изглежда, някои слухове, като например този за пиянството на Стам, бяха съвсем верни.

Тя го остави край парапета, затича се нагоре по стълбите и заблъска по вратата.

– Господин Руско! – извика тя. – Аз съм Рена Танър! Трябва да се видя с Коуби Фишър!

Тя удряше с юмрук по вратата, докато не я заболя, но отговор не получи.

– Той вече ши тръгна – каза Стам, сграбчил перилото, сякаш от това зависеше живота му. Беше болнаво блед и замаян. – Аш шамо пошедях малко на верандата, че да... ушпея да ше дигна.

Рена го погледна ужасено, но това Стам го разтълкува грешно.

– О, ама хич не ше бешпокой жа штария Штам Тейлър, момиче – каза той и потупа въздуха срещу нея. – И по-жле шъм бил, много пъти. А шше се опраша... оправя!

Рена кимна и го изчака да отмине със залитане, преди да изтича до задната страна на магазина. Съмняваше се, че Шопара би имал достатъчно доверие на някого, пък бил той и Коуби, та да го остави да влиза в магазина без надзор. Ако Коуби живееше отзад, трябваше да има още един вход.

Оказа се права. До конюшнята намери малката стаичка, вероятно направена за склад, но достатъчно голяма за да побере сандък и легло. Пое си дълбоко въздух и почука. Миг по-късно ѝ отвори Коуби и тя се засмя от радост.

– Рена, какво правиш тук?!

Очите на Коуби едва не изхвръкнаха. Той подаде глава навън, огледа се, хвана я за ръката и я издърпа вътре. Тя понечи да го прегърне, но той още не беше пуснал ръката ѝ и я задържа настрана от себе си.

– Някой видя ли те да идваш? – попита той.

– Само Стам Тейлър отпред – каза Рена с усмивка, – но той е толкова пиян, че едва ли помни.

Тя отново се опита да се приближи до него, но той все още я държеше настрана.

– Не биваше да идваш, Рен – рече Коуби.

Тя се почувства, все едно я бе ударил с чук в гърдите.

– Какво? – възкликна тя.

– Трябва да се махнеш оттук, преди някой да те е видял – продължи Коуби. – Ако твоят баща не ме убие, моят със сигурност ще го стори.

– Видял си трийсет лета и си с размерите на кон! – извика Рена. – И пак се страхуваш от бащите ни повече, отколкото аз, така ли?

– Баща ти няма да убие теб, Рен, а мене – каза Коуби.

– Не, само ще ме накара да се моля да умра! – отвърна Рена.

– Ето ти още една причина да си тръгнеш, преди да ни е открил заедно – рече Коуби. – Дори пастирът да ни ожени, те няма да оставят нещата току-така. Не познаваш баща ми. Наумил си е да ме ожени за дъщерята на Ебер Марш, пък ако ще да ме заведе с вилата до олтара. Струваше му много риба да ни обещае.

– Да избягаме тогава – предложи Рена, стискайки ръката му. – Да отидем в Слънчево пасище или дори в Свободните градове. Можеш да се включиш в истинската гилдия на вестоносците.

– И да спя навън посред нощ ли? – попита Коуби ужасѐн. – Да не си луда?

– Но ти каза, че ме обичаш – отвърна Рена, стиснала огърлицата от речни камъчета. – Каза, че нищо не може да ни раздели.

– Това беше преди баща ти за малко да ми откъсне топките, а моят ми стори и по-лоши неща – призна Коуби и се заоглежда трескаво из стаята.

– И аз не би трябвало да оставам тук тази нощ – промърмори той, – в случай че Харл дойде да те търси, преди да се е мръкнало. Ти иди на Богиновия хълм и остани при сестра си. Аз ще изтичам при баща ми, за да знае, че нищо не съм направил. Хайде.

Той сложи ръка на гърба на Рена и я забута към вратата. Потресена и смутена, тя не се възпротиви.

Коуби отвори вратата, но насреща му стоеше Харл с нож в ръката. Зад него се беше проснала една от кобилките и пъхтеше в прахта. Беше я яздил неоседлана.

– Хванах те! – извика Харл и фрасна здраво Коуби в лицето.

Юмрукът му, стиснал тежката костена дръжка на специалния му нож, изметна главата на Коуби рязко назад и го повали на земята. Сграбчи Рена със свободната си ръка, а яките му кокалести пръсти се впиха болезнено в рамото ѝ.

– Тичай напред и моли сестра си за убежище – каза той, а лицето му беше същинска маска на гнева. – Сега имам да се разправям с тебе...

Очите му се стрелнаха към Коуби, след като я блъсна към вратата.

– Не е това, което си мислите! – извика Коуби, който се мъчеше да се изправи на едно коляно и държеше ръка пред себе си, за да спре Харл. – Не съм я карал да идва!

– Ядронщини, не си – надсмя му се Харл и вдигна ножа си. – Обещах ти нещо, момче, и сметам да го спазя.

Погледна смразената от страх Рена.

– Тръгвай! – извика той. – Вече си заслужи седмица във външния кенеф. Айде, да не станат две!

Рена се сви от ужас, а Харл извърна очи от нея. Нощта в нужника отново изскочи в съзнанието ѝ и тя изживя безкрайните часове мъчение, събрани само в секунда. Помисли си за последствията, за миризмата на бащиното ѝ легло и тежестта на сбръчканите му кокали върху нея, докато пуфтеше и блъскаше.

Представи си как се връща във фермата и нещо в нея при-щрака.

– Не! – извика тя, хвърли се срещу баща си и заби ноктите си в лицето му като животно. Той падна назад потресен и си удари главата в пода. Тя се опита да изтръгне ножа от ръката му, но Харл беше по-силен и не поддаде.

142