Пустинното копие - Страница 143

К оглавлению

143

Коуби вече се беше изправил, но дори не понечи да се намеси.

– Коуби! – примоли се тя. – Помогни ми!

Харл я фрасна в лицето и я повали на земята. Скочи върху нея, за да я затисне, но тя захапа ръката му и той зави от болка. Юмрукът му отново я блъсна в лицето, а после три пъти в стомаха, докато тя не отпусна захапката си.

– Малка кучка! – извика той, щом видя шурналата кръв от ръката си. Изрева, пусна ножа и ръцете му се вкопчиха в гърлото ѝ.

Рена се мяташе с всички сили, но Харл я беше приклещил и не помръдна дори. Кръвта се стичаше по ръката му и капеше по нейното лице, докато тя се опитваше да вдиша въздуха, който така и не стигаше до дробовете ѝ. Тя видя лудостта в очите на баща си и разбра, че той иска да я убие.

Очите ѝ отново прескочиха към Коуби, но той все още седеше там безучастно. Тя успя да улови погледа му и го замоли безмълвно.

Коуби се сепна, сякаш се бе осъзнал отново, и тръгна към тях.

– Спри! – викна той. – Ще я убиеш!

– Ти се спри, момче – отвърна Харл, пусна гърлото на Рена с една ръка и хвана ножа си.

Когато Коуби посегна към него, Харл се извъртя и заби острието между краката му.

Лицето на Коуби стана яркочервено и той с ужас погледна надолу към ножа, по който се стичаше кръв. Пое си дъх, за да изкрещи, но Харл не му позволи – извади ножа и го вкара в сърцето му.

Коуби хвана острието, което стърчеше от гърдите му, изхриптя невярващо и падна назад мъртъв.

Харл слезе от Рена, която остана задъхана безсилно на пода, отиде при Коуби и извади ножа си.

– Неведнъж ти казах, момче – продума той, бършейки кръвта от острието в ризата на Коуби. – Тря’ше да ме послушаш.

Пъхна ножа обратно в канията, където той остана само за миг, преди Рена да го измъкне и да го забие в гърба на баща си. Тя продължи да го ръга отново и отново, пищеше и плачеше, докато кръвта пръскаше лицето ѝ и напояваше роклята ѝ.


Двайсета глава
РАДЪК ЗАКОНА


333 СЗ ЛЯТО

Джеф Бейлс не беше подранил, когато приключи с огледа на защитите. Семейството му вече беше в къщата – децата се миеха за вечеря, а Илейн и Норийн шетаха в кухнята. Той наблюдаваше как последните лъчи на слънцето избледняваха и от земята започва да се процежда горещината, по която преминаваха демоните от Ядрото.

Когато проклетите сиви пàри се надигнаха, Джеф се прибра, макар да оставаха поне още няколко секунди до пълното материализиране на ядроните. Той не вярваше в поемането на рискове, щом ставаше въпрос за ядрони.

Но щом посегна да затвори врата, чу стон и вдигна очи. Някой тичаше презглава по пътя към фермата и крещеше през цялото време.

Джеф взе брадвата, която винаги стоеше до вратата, и излезе дотам, докъдето му позволяваха защитите на верандата, а очите му нервно запрескачаха по ядроните, които се оформяха на двора. Сети се за най-големия си син и как той никога не би се поколебал да изтича при непознатия, за да помогне, но Арлен бе мъртъв вече четиринайсет години, а Джеф никога не бе проявявал същата смелост.

– Не се предавай, продължавай да тичаш! – извика той. – Убежището е близо!

Ядроните, които още бяха по-скоро пàра, отколкото плът, вдигнаха погледи при вика му и Джеф стисна брадвата още по-здраво. Нямаше да напусне безопасността на защитите, но би замахнал към демон, стига някой да се приближи достатъчно.

– Какво става? – викна Илейн отвътре.

– Не давай на никого да излиза! – кресна Джеф в отговор. – Каквото и да чуете, стойте вътре!

Той затвори вратата и се обърна. Крещящият непознат се беше приближил. Оказа се, че е жена с пропита от кръв рокля, която тичаше, като че от това зависеше животът ѝ, а и си беше точно така. Тя държеше нещо в ръката си, но Джеф не можа да види какво е.

Ядроните замахваха към нея, докато ги подминаваше, обаче ноктите им още нямаха плътност и едва драскаха, вместо да разкъсват. Жената сякаш въобще не ги забелязваше, но пък продължаваше да крещи.

– Тичай! – извика отново Джеф с надеждата, че кухите му думи я насърчаваха по някакъв начин.

Тогава тя стигна двора и наближи верандата. Джеф я разпозна точно когато напълно материализиран огнен демон изпищя и се хвърли на пътя ѝ.

– Рена – прошепна Джеф, но когато отново погледна нататък, видя не Рена Танър, а жена си Силви, която бе убита от огнен демон на същото място преди четиринайсет години.

В този миг нещо в него прищрака, той слезе от верандата още преди да осъзнае какво се случва и с всичка сила замахна със стоманената си брадва. Бронята на огнен демон лесно можеше да изкриви острието на всяко оръжие, което се побираше в човешка ръка, но съществото беше дребно и ударът на фермера го запрати на кълбо през прахта на двора.

Други ядрони запищяха и се хвърлиха към тях, но пътят насам беше чист. Джеф сграбчи Рена за ръката и я задърпа след себе си, бягайки към безопасността. Той се спъна в стълбите на верандата и двамата се строполиха на земята, ала когато към тях се приближи дървесен демон и удари външната мрежа, по въздуха се плъзна сребриста магия като паяжина и ядронът бе изтласкан назад.

Джеф хвана Рена в ръцете си и я залюля, викайки я по име, но тя продължаваше да крещи, въпреки че вече бе на сигурно място. Цялата беше в кръв, роклята ѝ бе подгизнала, а ръцете и лицето ѝ бяха омазани, но не видя рани по нея. Тя стискаше в дясната си ръка голям нож с костена дръжка. И той бе покрит с кръв.

– Рена, добре ли си? – попита Джеф. – Чия е тази кръв?

Вратата се отвори и излезе Илейн, която се стресна при вида на сестра си.

– Чия е тази кръв? – попита отново Джеф, ала дори да го беше чула, Рена не го показа по никакъв начин. Вместо това продължи да крещи и да хлипа, докато по лицето ѝ се стичаха кръв и кал, отмивани със сълзите.

143