Пустинното копие - Страница 150

150

Из тълпата се разнесе възмутен шепот. Всички се обърнаха към Радък, за да им даде знак да действат. Той понечи да отговори, но Силия го прекъсна.

– Няма да свикам градския съвет, за да се произнася пред цяла тълпа! – извика тя, а гласът ѝ накара силни мъже да се свият от страх. – Има причина да сте си избрали говорител! Да останат само онези, които ще отправят обвинения, другите да си ходят, иначе ще отлагам заседанието, докато не го направите, пък ако ще зимата да изкарате пред вратата ми!

Тълпата зажужа объркано и заглуши отговора на Радък. След миг всички заотстъпваха – някои обратно към Рибарска дупка, но повечето се отправиха към Градски площад и смесения магазин, за да изчакат присъдата. На Силия това не ѝ хареса, но нищо не можеше да направи, след като вече бяха напуснали нейната собственост.

Радък ѝ се намръщи, но Силия му отвърна само с една превзета усмивка и заръча на Ноуми да ѝ помогне да сервира чай на верандата.

Малко по-късно дойде и Колийн Триг, която бе чула шумотевицата от къщата си надолу по пътя. Чирачките ѝ, които ѝ бяха и дъщери, веднага се заеха да поднасят чая, докато тримата членове на съвета изчакваха останалите.

Съветът имаше десетима членове. Всеки район на Потока на Тибит гласуваше ежегодно и излъчваше представител за съвета, който да заседава заедно с пастира и билкарката. Имаше и специални избори за говорител на града. През повечето години Силия печелеше мястото, а когато това не се случваше, представляваше Градски площад.

Обикновено местата в съвета се заемаха от най-старите и най-мъдри хора в селищата и хората рядко избираха други, освен ако някой почине. Фърнан Богин бе представлявал Богиновия хълм почти десет години и беше съвсем естествено вдовицата му да поеме тази функция след смъртта му.

Ето че пристигна и Меада Богин, придружена от петдесетина от Хълма на Богин, които се разпръснаха в посока към Градски площад. Тя мина по пътечката с Люсик, чиято ръка бе превързана, и с Бени, която се бе наметнала с черен шал, за да почете смъртта на баща си. С тях дойдоха пастир Харал и двама от неговите следовници.

– Никого няма да трогнеш, като парадираш с пострадалите си деца – предупреди Радък Меада, след като си взе чай и седна.

– Парадирала съм била – отвърна Меада развеселено. – И това да го чуя от човека, който развява нагоре-надолу кървава рокля, като че ли е знаме.

Радък се навъси, но тъкмо да отговори и го прекъснаха тежките стъпки на Брайн Кътър, познат още като Брайн Широко-плещия.

– Привет, приятели! – изгърмя Брайн, докато се навеждаше, за да не се удари в покрива на верандата. Прегърна сърдечно жените, а на мъжете стисна ръцете до болка.

Брайн бе оцелял след клането при Селището и бе прекарал седмици в състояние на неадекватност, подобно на това на Рена, но сега той беше гордият говорител на Селището край гората. Беше вдовец вече почти петнайсет години, но така и не се ожени повторно, и колкото и да го ръчкаха, винаги отговаряше, че нямало да е честно спрямо починалата му съпруга и децата им. Хората казваха, че верността е пуснала корени в него така, както дърветата, които сечеше, пускаха корени в земята.

Час по-късно видяха Коран Марш да пристъпва бавно по пътечката, подпрял се с цяла тежест на бастуна си. Той беше на осемдесет и се славеше като един от най-старите в Потока. Всички го поздравиха любезно, докато синът му Кевин и внукът му Фил му помагаха да изкачи стълбите. И тримата дойдоха боси, както бе обичайно за тресавци. Макар да бе беззъб и нестабилен, черните очи на Коран Марш все още гледаха пронизително. Той кимна на останалите говорители.

След това пристигна Мак Пасчър, начело на тълпа от фермери, заедно с Джеф Бейлс. Джеф се наведе към Силия, когато стигнаха верандата.

– Мак няма предубеждения спрямо Рена – прошепна той – и ми обеща да отсъди справедливо, независимо какво крещят рибарците.

Силия кимна и Джеф застана до Илейн, Бени и Люсик от другата страна на верандата, срещу Гарик и Ноуми Фишър.

С наближаването на обеда във въздуха се разнасяше все по-силно жужене и стана ясно, че не само от Рибарска дупка са дошли в пълен състав. Стотици кръстосваха улиците и с привидна незаинтересованост поглеждаха към верандата на Силия на път за шивача или обущаря, или към някой друг павилион на Градски площад.

Последни пристигнаха от Южен пост. Те бяха най-крайният район, същински самостоен град с население от близо триста души, местна билкарка и Свещен дом.

Дойдоха в спретнат строй и веднага се отличиха със строгото си облекло. Всички постовчани имаха гъсти бради и се обличаха в черни панталони с черни тиранти, върху бели ризи. Тежки черни сака, шапки и ботуши завършваха тоалета им, въпреки че вървяха под жарките лъчи на лятното слънце. Жените носеха черни рокли, които ги скриваха целите – от глезен до брадичка, с ръкави до китката. Слагаха си бели престилки и бонета и носеха бели ръкавици и слънчеви чадърчета, когато не работеха. Вървяха със сведени глави и не спираха да рисуват защити във въздуха, за да се предпазят от греха.

Начело вървеше Джордж Уоч. От две десетилетия той беше най-старият човек в Потока на Тибит и изпълняваше длъжността не само на говорител, но и на пастир. Из селището тичаха деца, които даже не са били родени, когато той е навършвал столетие. Въпреки това вървеше пред цялата процесия с изпъчени гърди, уверена стъпка и твърд поглед. Нямаше нищо общо с Коран Марш, който бе с четвърт век по-млад, но годините го бяха съсипали.

Джордж може би би спечелил и длъжността на говорител на градчето, тъй като имаше стабилен брой гласове от най-големия район в Потока на Тибит, но извън Южен пост той не намери и един почитател. Нямаше и да намери, дори в лицето на пастир Харал. Джордж Уоч просто беше прекалено строг.

150