Пустинното копие - Страница 157

157

– Аз не се страхувам – настоя Маря, опитвайки се да надникне под качулката.

Той направи крачка назад и дръпна качулката си още по-ниско.

– Не бъди груба! – смъмри я Елиса. – Тичай да си играеш с брат си.

Момичето погледна непокорно майка си, но Елиса свъси вежди и то се втурна обратно през стаята и спря при тезгях, където момченце на около пет зими редеше кубчета, изрисувани със защити. Младото лице приличаше досущ на рейджъновото и Защитения изпита дълбока радост за своя наставник, но същевременно го застигна и тежко съжаление, че никога няма да опознае момчето или мъжа, в когото това дете щеше да се превърне.

Елиса изглеждаше сконфузена.

– Извинявайте за това. Съпругът ми също има белези, които не желае да показва. Значи сте вестоносец?

Защитения кимна.

– С какво бих могла да ви помогна? – попита тя. – Нов щит? Или може би искате да оставите преносим кръг за поправка?

– Търся защитник на име Коб – отвърна той. – Разбрах, че той държи магазина.

Елиса поклати тъжно глава.

– Коб почина преди около четири години – каза тя, а думите ѝ го разтърсиха по-силно от ядронски удар. – От рак. Остави работилницата на мен и мъжа ми. Кой ви каза да го търсите тук?

– Един... вестоносец, който познавах – отвърна Защитения със замаяна глава.

– Кой вестоносец? – настоя Елиса. – Как се казваше?

Защитения се поколеба, а умът му препускаше. Не се сети за нито едно име. Знаеше обаче, че колкото повече се бави, толкова по-голям бе рискът да го разкрият.

– Арлен от Потока на Тибит – изръси той, проклинайки се наум.

Очите на Елиса светнаха.

– Разкажете ми за Арлен – помоли го тя и сложи ръка на рамото му. – Преди бяхме много близки. Къде го видяхте за последно? Добре ли е? Можете ли да му предадете съобщение? С мъжа ми ще платим, колкото кажете.

Щом видя отчаянието в очите ѝ, Защитения осъзна колко силно ги бе наранил с бягството си. И сега глупаво ѝ беше дал фалшива надежда, че някога ще види Арлен отново. Но момчето, което тя познаваше, бе мъртво, телом и духом. Дори да си свалеше качулката и да ѝ кажеше истината, тя нямаше да го възприеме като завърнал се. Щеше да е най-добре да я остави с чувството за някакъв завършек на отношенията им, от какъвто тя се нуждаеше.

– Онази нощ Арлен говори за вас – каза той, вече решил как да постъпи. – Вие сте точно толкова красива, колкото ви описа.

Комплиментът накара Елиса да се усмихне и очите ѝ се навлаж-ниха, но в следващия момент, щом успя да осъзнае всичко казано, тя се сепна.

– Коя нощ?

– Нощта, в която получих белезите си – отвърна Защитения. – Докато прекосявах красианската пустиня. Арлен умря вместо мен.

По някакъв начин това беше достатъчно вярно.

Елиса ахна и покри носа и устата си с ръце. Очите ѝ, които само миг по-рано бяха навлажнени от радост, сега се пълнеха със сълзи, а чертите ѝ се изкривиха от болка.

– Последните му мисли бяха за вас – продължи той, – за приятелите му в Мливари, неговото... семейство. Заръча ми да дойда, за да ви го кажа.

Елиса едва го чу.

– О, Арлен! – проплака тя и се олюля.

Защитения се стрелна напред, улови я и я отведе до един от тезгяхите. Внимателно я сложи да седне, докато тя хлипаше.

– Майко! – извика Маря и дотича. – Майко, какво има? Защо плачеш?

Тя погледна Защитения обвинително.

Той коленичи пред момиченцето, без да е сигурен дали го прави, защото не иска да плаши детето, или за да му позволи да го удари, ако пожелае. Почти се надяваше детето да го направи.

– За съжаление, донесох ѝ лоши новини, Маря – каза той нежно. – Понякога на вестоносците им се налага да съобщават неща, които не биха зарадвали никого.

Сякаш сепната, Елиса го погледна и спря да плаче. Пое дълбоко въздух, за да се овладее, избърса сълзите си с дантеления си маншет и прегърна дъщеря си.

– Така е, миличка. Ще ми мине. Моля те, идете с брат ти за малко отзад.

Маря прониза Защитения с един последен мрачен поглед и кимна, след което хвана братчето си и двамата излязоха от стаята. Стана му тежко, докато ги гледаше как си отиват. Не трябваше да идва, трябваше да изпрати някой доверен човек или просто да се обърне към друг защитник, въпреки че на никого не можеше да разчита, както на Коб.

– Съжалявам – каза Защитения. – Не исках да ви нараня.

– Знам – отвърна Елиса. – Радвам се, че ми казахте. По някакъв начин това прави нещата по-лесни, ако ме разбирате.

– Да, по-лесни – съгласи се Защитения.

Той забърника в чантата си и извади няколко писма и гримоар с бойни защити, увити в непромокаем плат и завързани със здрава връв.

– Всичко това е за вас. Арлен искаше да ви ги дам.

Елиса взе вързопа и кимна.

– Благодаря ви. Смятате ли да останете в Мливари за по-дълго? Мъжа ми го няма, но той със сигурност би желал да ви разпита. Арлен му беше като син.

– Ще остана само ден, милейди – отвърна той.

Не искаше да разговаря с Рейджън. Той щеше да настоява да чуе подробности, а такива нямаше.

– Нося съобщение за херцога и има още няколко човека, които искам да посетя. След това заминавам.

Защитения знаеше, че не бива да човърка на това място, но късно се осъзна и думите излязоха от устата му изневиделица.

– А знаете ли... Мери дали още живее в къщата на пастир Ронел?

Елиса поклати глава.

– Не, от доста години е...

– Няма значение – прекъсна я Защитения, защото не желаеше да чуе до края.

Мери си беше намерила някой друг. Нищо чудно. Той нямаше право да се чувства засегнат от новината.

– Ами момчето, Джейк? – попита той. – И за него имам писмо.

157