Пустинното копие - Страница 158

158

– Вече не е момче – поправи го Елиса с пронизителен поглед. – Вече е мъж. Живее на Мелничарски път в третата работническа колиба.

Защитения кимна.

– Тогава, ако не възразявате, аз ще потеглям.

– Това, което ще видите, може и да не ви хареса – предупреди го Елиса.

Защитения я погледна, опитвайки се да разбере какво има предвид, но то бе потънало във влажните ѝ, подпухнали очи. Изглеждаше уморена и крехка. Той се обърна и понечи да тръгне.

– Откъде знаете името на дъщеря ми? – попита Елиса.

Въпросът го изненада. Той се поколеба.

– Вие ми я представихте, когато дойде.

Щом произнесе тези думи, той се наруга, защото Елиса не можа да ги представи докрай, нали я прекъснаха. Трябваше да каже, че знае името от Арлен.

– Може и да е така – съгласи се Елиса за негова изненада. Той прие това като чист късмет и тръгна към вратата. Ръцете му тъкмо дърпаха резето, когато тя проговори отново.

– Ти ми липсваше – промълви тя.

Той се поспря, борейки се с импулса да се втурне към нея, да я смачка в прегръдките си и да я помоли за прошка.

Излезе от магазина, без да продума.

* * *

Защитения се проклинаше, докато крачеше по улицата. Тя го беше разпознала. Той не знаеше как точно, но ето на, и сега, като излезе, най-вероятно я бе наранил много повече, отколкото с новината за смъртта си. Елиса му беше като майка и напускането му трябва да ѝ се е сторило като краен отказ от любовта ѝ. Но какво би могъл да стори? Да ѝ покаже какво си бе причинил? Да ѝ покаже чудовището, в което се бе превърнал осиновеният ѝ син?

Не. Нека си мисли, че ѝ е обърнал гръб. Всяка лъжа беше по-добра от истината.

Въпреки че заслужава да знае? – попита досадният глас в главата му.

Въпросът го измъчваше, той реши да го изхвърли от съзнанието си и да се съсредоточи върху истинската причина да дойде в Мливари. Съобщението от Райнбек. Той се представи в двореца на херцог Юкор, но стражите пред портата не го приветстваха радушно.

– Негова Светлост няма време да се среща с всеки дрипав пастир в града – изръмжа единият от тях, щом го видяха да приближава с качулката и робата си.

– За мен ще намери – отвърна Защитения и вдигна вестоноската си чанта с печата на Райнбек. Стражите се опулиха, но после се обърнаха към него подозрително.

– Виждал съм всички владетелски вестоносци, но теб не те знам – каза му първият страж.

– И кой ще е тоя вестоносец, дето се размотава с дрехите на пастир? – попита другият.

Защитения все още не можеше да си събере мислите след срещата с Елиса и нямаше време за жалките стойки, които му кършеха някакви невзрачни служители.

– Тоя, дето ще ви пръсне черепите, ако не отворите портите и не ме представите – заплаши ги той и си свали качулката.

И двамата стражи отсъпиха назад, щом видяха татуираното му лице. Той посочи портата и те се запрепъваха в желанието си да я отворят колкото се може по-бързо. Единият припна напред към двореца, за да оповести идването на Защитения.

Той отново си сложи качулката, скривайки усмивката си. Имаше и ползи от това да си чудовище.

Тръгна с равна стъпка към двореца, привличайки погледите на всички в двора, а острият му слух долови шепота им. Не след дълго управителката на двореца майка Джоун дойде да го посрещне, водена от стража на портата. Преди повече от десетилетие, когато Защитения я бе видял за последен път, тя вече изглеждаше изнемощяла, но сега Джоун направо се бе съсухрила – кожата ѝ прозираше бледно, опната над сини вени и обсипана с кафеникави петна. Гърбът ѝ обаче все още беше изправен, а крачката ѝ – пъргава. Рейджън я бе определил като някакъв неин си вид ядрон, тъй като никое от посещенията му не му бе дало поводи да се съмнява в преценката си. На няколко крачки зад нея я следваха дискретно неколцина стражари.

– Ето го, майко – каза единият.

Джоун кимна и с едно махване отпрати стража. Той се върна обратно в къщичката си при портата, а Защитения забеляза, че доста от хората на двора се понесоха към караула, жадни да научат клюката.

– Вие сте този, когото наричат Защитения, нали така? – попита Джоун.

Защитения кимна.

– Нося спешно съобщение от херцог Райнбек, както и мое лично предложение.

При тези думи Джоун повдигна вежди.

– Много хора вярват, че вие сте възкръсналият Избавител. Как тогава ще служите на херцог Райнбек?

– Аз не служа на никого – отвърна Защитения. – Нося писмото на Райнбек, защото неговите интереси съвпадат с моите. Красианското нападение на Райзън засяга всички ни.

Джоун кимна.

– Негова Светлост е съгласен и затова ще се срещне с вас...

Защитения кимна и тръгна към двореца, но Джоун вдигна пръст.

– ... утре – довърши тя.

Защитения се намръщи. Наистина имаше обичай херцозите да карат вестоносците да почакат малко, за да демонстрират силата си, но да бави с цял един ден владетелски вестоносец, който носи лоши вести, като на всичкото отгоре слънцето още не се беше изкачило в небето? Нечувано.

– Може би подценявате важността на новините ми – каза внимателно Защитения.

– А може би вие се надценявате – отвърна Джоун. – Добили сте голяма слава на юг от Разделящата река, но сега се намирате във владенията на херцог Юкор, Светлина на планините и покровител на Северната земя. Ще се срещне с вас, когато му позволи заетостта, а това ще бъде утре.

Кършене на стойки. Юкор искаше да покаже властта си, като отпрати Защитения.

Той, разбира се, можеше да настоява. Да се направи на обиден и да ги заплаши, че ще се върне в Анжие, или дори да си проправи път през стражите. Никой от тях нямаше да го спре, ако Защитения не пожелаеше.

158