Пустинното копие - Страница 159

159

Но Юкор му трябваше благосклонен. Рейджън щеше да получи гримоара с бойни защити, който Арлен бе дал на Елиса, и щеше да знае точно какво да прави с тях, ала единствено Юкор можеше да предложи на Анжие нужните хора и запаси, преди да е станало твърде късно. Струваше си да почака ден.

– Добре тогава. Ще ви чакам пред портите утре на разсъмване. – той се обърна, за да си тръгне.

– В Мливари имаме вечерен час – спря го Джоун. – Забранено е да се излиза по улиците преди изгрев.

Защитения отново застана с лице към нея и надигна глава, за да ѝ покаже какво се крие под качулката му. Зъбите му заискриха на фона на татуираните му устни, щом се усмихна.

– Тогава заповядайте на стражите си да ме арестуват! – предложи той.

И двамата можеха да чупят стойки и да демонстрират силата си.

Устата на Джоун си остана плътно стисната. Дори да се бе смутила от татуираната му кожа, тя не го показа по никакъв начин.

– На разсъмване – съгласи се тя, бързо се обърна и пое към двореца.

* * *

Неколцина стражи го следваха по петите, след като бе напуснал имението на херцога. Гледаха да не се набиват на очи и спазваха дистанция, но нямаше място за съмнение, че се опитваха да го прос-ледят до мястото, където е отседнал, и да видят с кого говори.

Защитения обаче бе живял дълги години в Мливари и познаваше града като дланта си. Сви зад един ъгъл, където имаше задънена улица, и щом се скри от погледите им, скочи три метра право нагоре и се хвана за перваза на прозорец на втория етаж. Когато кацна отгоре му, лесно скочи на перваза на третия етаж от другата страна на уличката, а оттам – на отсрещния покрив. Погледна през ръба на покрива и видя стражите, които го изчакваха търпеливо да осъзнае, че няма изход от улицата и да се върне обратно. Скоро щяха да се уморят да чакат, някой щеше да влезе в уличката, за да види какво става, но дотогава Защитения щеше отдавна да си е тръгнал.

* * *

Когато приближи третата къща на Мелничарски път, Защитения се сети отново за последните, загадъчни думи на Елиса за Джейк. Добре ли беше той? Дали не му се беше случило нещо?

Джейк и Мери бяха единствените му приятели от детството. Джейк бе мечтал да стане жонгльор и момчетата се бяха зарекли да тръгнат заедно на път, когато Арлен си получи разрешителното за вестоносец, както често правеха вестоносците и жонгльорите.

Но докато Арлен бе преследвал целите си с всеотдайно упорство, Джейк не бе желал да прекарва дълги и тежки часове, упражнявайки жонгльорското изкуство. Когато бе станало време Арлен да потегли на път, Джейк можеше да жонглира, колкото можеше и да лети.

Ала дори и така явно си беше устроил добър живот. Въпреки че не живееше в огромно имение като Рейджън и Елиса, колибата на Джейк беше здрава и добре поддържана. Просторна дори за Мливари. По това време на деня Джейк вероятно бе на мелницата, а това беше идеална възможност. Той сигурно имаше семейство, което да вземе пакета с писмата и което едва ли щеше да разпознае Арлен Бейлс, а още по-малко Защитения.

Но нищо не би могло да го подготви за мига, в който Мери отвори вратата.

Тя ахна, щом го видя с качулката и покрит от глава до пети, и направи крачка назад. Той стори същото, тъй като беше не по-малко изплашен и изненадан.

– Да? – попита Мери, щом се осъзна. – Мога ли да ви помогна с нещо?

Държеше ръката си на вратата, готова да я захлопне на мига.

Беше по-възрастна, отколкото я помнеше, но това по никакъв начин не ѝ се бе отразило зле. Даже напротив, онази Мери, която той помнеше, беше пролетна пъпка в сравнение с цветето пред него. Слабите крайници от младостта ѝ се бяха налели в кръшни извивки, а гъстата ѝ кафява коса падаше на вълни над кръглото ѝ лице и същите нежни устни, които бе целувал хиляди пъти. Усети как ръцете му затрепериха при вида ѝ, ала колкото и неподготвен да бе за красотата ѝ, това, което узна, щом тя отвори вратата, беше далеч по-ужасяващо.

Тя се беше омъжила за Джейк. Същият Джейк, който го научи да играе ритнитопка и който крадеше сладкиши от задния прозорец на пекаря, а после ги споделяше с тях. Джейк, който го бе следвал с някаква възхита, след като Арлен му беше казал, че се готви за вестоносец. Джейк, когото Мери никога не бе забелязвала, тъй като очите ѝ винаги търсеха Арлен.

– Извинете ме – каза той, прекалено стъписан, за да си преправи гласа. – Сигурно съм сбъркал...

Обърна се и с едри крачки потегли в обратната посока по Мелничарски път.

Чу я как ахна зад него и се забърза още повече.

– Арлен? – извика тя и той хукна да бяга.

Но дори когато се затича, все още чуваше стъпките ѝ зад себе си.

– Арлен, спри! Моля те! – викаше тя, ала той не ѝ обърна внимание, защото единствената му цел бе да се махне, а здравите му крака лесно щяха да я надбягат.

На пътя имаше счупена каручка, а край нея насред цялата бъркотия се караха двама мъже. Защитения изгуби няколко ценни секунди, докато заобиколи, и Мери скъси разстоянието помежду им. Той се стрелна между две колиби с надеждата да мине напряко, но изходът, който помнеше, вече бе зазидан с каменна стена, прекалено висока, за да я прескочи.

Той затвори очи с надеждата да се дематериализира, както бе станало в колибата на Лийша, но слънцето бдеше над него и магията не подейства. Тръгна на бегом в обратната посока, ала вече беше късно. Сблъска се лице в лице с Мери, която тъкмо свиваше в уличката, и двамата се проснаха на земята. Защитения бе нащрек дори докато падаше и успя да си задържи качулката пред лицето, макар да се удари в калдъръмената улица. Той се стегна, готов да скочи отново на крака, обаче Мери се хвърли върху него и го обгърна здраво с ръце.

159