Пустинното копие - Страница 160

160

– Арлен – проплака тя, – веднъж те оставих да си отидеш. Заклех се в Създателя, че втори път няма да го допусна.

Тя го стисна още по-силно и заплака в робата му, а той я прегърна и я залюля напред-назад, седнал на земята в началото на уличката. Беше се изправял срещу демони, малки и големи, а ето че тази прегръдка го ужасяваше по неописуем начин.

След малко Мери се съвзе, подсмръкна и избърса носа и очите си с ръкав.

– Сигурно приличам на парцал – оплака се тя дрезгаво.

– Ти си красавица – отвърна той, сякаш казваше не комплимент, а проста истина.

Тя се засмя смутено, сведе поглед и отново подсмръкна, а след това промълви:

– Опитах се да изчакам.

– Нищо – отвърна той.

Но Мери поклати глава.

– Ако бях вярвала, че ще се върнеш, щях да те чакам вечно. – тя вдигна очи към него, взирайки се в сенките под качулката му. – Никога нямаше да...

– Да се омъжиш за Джейк ли? – попита той с по-груб тон, отколкото искаше.

Тя отново извърна глава, докато двамата се изправяха неловко.

– Теб те нямаше, а той беше тук. Той ми беше добър съпруг през всичките тези години, Арлен, но... – тя го погледна колебливо. – Ако поискаш...

Стомахът му се сви на топка. Какво да поиска? Щеше ли да тръгне с него? Или щеше да остане в Мливари и да напусне Джейк заради него? Картините от съня му преминаха пред очите му.

– Мери, недей – помоли я той. – Не го казвай.

Той вече не можеше да се върне назад.

Тя му обърна гръб, все едно току-що ѝ бе ударил шамар.

– Не си се върнал заради мен, нали? – попита тя, дишайки дълбоко, като че ли за да спре сълзите. – Просто си искал да наминеш, за да видиш стария си приятел Джейк, да го тупнеш по рамото и да му разкажеш някоя и друга история, преди да потеглиш отново.

– Не е вярно, Мери – отвърна той, приближи се откъм гърба ѝ и я хвана за раменете.

Чувството, което изпита, бе особено – едновременно познато и чуждо. Не можеше да си спомни последния път, когато бе докосвал някого по този начин.

– Надявах се, че си намерила някой друг, докато ме е нямало. Чух, че си, и не исках да развалям всичко. – той се спря за момент. – Просто не очаквах да е Джейк.

Мери се обърна и го прегърна отново, без да среща погледа му.

– Той е добър с мен. Баща ми говори с барона, който държи мелницата, и го направиха ръководител. Направих плочите в майчиното училище, за да си позволим къщата.

– Джейк е добър човек – съгласи се Защитения.

Тя вдигна очи към него.

– Арлен, защо все още криеш лицето си?

Този път той се обърна на другата страна. За миг си бе позволил да забрави.

– Подарих го на нощта. Не е нещо, което би искала да видиш.

– Глупости – заупорства Мери и посегна към качулката му. – Ти си жив след всичкото това време. Да не мислиш, че ме интересуват белезите ти?

Той се дръпна рязко и спря ръката ѝ.

– По-сложно е, отколкото си мислиш.

– Арлен – настоя тя и сложи ръце на ханша си, както винаги бе правила, щом времето за игрички приключеше, – минаха осем години, откакто избяга от Мливари, без да ми кажеш и дума. Най-малкото, което можеш да направиш, е да събереш смелостта да ми покажеш лицето си.

– А аз си спомням, че ти избяга първа – отвърна той.

– Да не мислиш, че не знам? – кресна му Мери. – През всичките тези години обвинявах себе си, без да знам дали си умрял по пътя, или си се озовал в обятията на друга жена само защото една нощ постъпих егоистично и ядно. Колко дълго ще ме наказваш, задето реагирах зле на новината, че искаш да рискуваш живота си само за да се измъкнеш от клетката на живота тук с мен?

Той я погледна с ясното съзнание, че бе права. Никога не беше лъгал нито нея, нито когото и да било, но въпреки това бе мамил – беше я оставил да вярва, че мечтите му да стане вестоносец междувременно са избледнели.

Бавно вдигна ръце и свали качулката си.

Очите на Мери се разшириха и тя покри уста, за да задуши надигналото се изумление при вида на татуировките. Само по лицето му имаше десетки, а някои минаваха по челюстта и устните му, над носа и около очите му, дори по ушите му.

Тя се отдръпна инстинктивно.

– Лицето ти, красивото ти лице... Арлен, какво си направил?

Той си бе представял тази реакция безброй пъти, виждал я беше от хора из цяла Теса, но въпреки всичко не бе подготвен за начина, по който го прониза. Очите ѝ осъждаха цялата му същност и го накараха да се чувства малък и безпомощен, както не се бе чувствал от години.

Чувството го разгневи и Арлен от Мливари, който за пръв път от години бе започнал да се показва на повърхността, отново се скри в мрака. Сега Защитения пое нещата в свои ръце и погледът му стана суров.

– Направих каквото трябваше, за да оцелея – каза той, а гласът му стана по-дълбок и дрезгав.

– Не е вярно – отвърна Мери и поклати глава. – Можеше да оцелееш и тук, в Мливари, в безопасност зад защитите. Всъщност можеше да се установиш в който и да е от Свободните градове. Ти не си се... осакатил, за да оцелееш. Направил си го по-скоро от омраза към самия себе си, мислиш си, че не заслужаваш нищо по-добро от това да скиташ из тъмните нощи. Самата мисъл да отвориш сърцето си и да обичаш нещо, което ядроните биха могли да ти отнемат, те ужасява.

– Не ме е страх от нищо, което ядроните биха могли да направят – отвърна той. – Разхождам се свободно в нощта, без страх от никакви демони независимо от размерите им. Те бягат от мен, Мери! От мен!

Той удари гърдите си, за да подчертае казаното.

– Разбира се, че бягат – прошепна Мери, а сълзите потекоха по гладките ѝ обли бузи. – Ти самият си се превърнал в чудовище.

160