Пустинното копие - Страница 161

К оглавлению

161

– Чудовище?! – извика Защитения и с това я накара да се отдръпне от страх. – Аз направих това, което никой друг не е правил от векове насам! Това, за което винаги съм мечтал! Донесох сили, изгубени за човечеството още от Първата демонска война!

Мери се изплю на земята с безразличие. Гледката го смути. Точно това бе видял миналата нощ в третото си видение.

– И на каква цена? – поиска да узнае Мери. – Джейк ми даде двама сина, Арлен. Ще ги призовеш ли да тръгнат на нова демонска война, за да умрат? Можеха да бъдат твои, твоят дар към света, но вместо това ти му предлагаш единствено начини да се саморазруши.

Защитения отвори уста, за да ѝ отвърне нещо ядно, но нищо не му дойде на ума. Ако някой друг му бе казал същите неща, той спокойно щеше да си излее гнева върху него, но Мери с лекота пробиваше всичките му защити. Какво наистина бе дал на света? Щяха ли хиляди млади мъже да тръгнат на бой с оръжията му само за да бъдат изклани в нощта?

– Вярно е, наистина си осъществил това, за което винаги си мечтал, Арлен – съгласи се Мери. – Постарал си се никой повече да не се доближава до теб.

Тя поклати глава и лицето ѝ се изкриви, изхлипа с нежните си устни и покри уста с ръка, след което се обърна и се затича в обратната посока.

Защитения дълго остана на същото място, втренчен в калдъръма, докато хората го подминаваха. Виждаха татуираното му лице и гледката предизвикваше оживени разговори, но той едва ги забелязваше. Мери го бе оставила със сълзи на очи за втори път и му се прииска земята да го погълне.

* * *

Той заскита безцелно по улиците, опитвайки се да се пребори с болезнените думи на Мери, но усилията му бяха напразни. Беше ли права? Беше ли допускал истински някого в сърцето си след онази нощ, когато майка му бе изядрена? Той знаеше отговора и това добави към тежестта на обвиненията ѝ. Хората страняха от него по улиците, тъй като изрисуваната му кожа беше също толкова сигурна преграда за тях, колкото за ядроните. Само Лийша се беше опитала да я пробие, ала той бе отблъснал дори нея.

В един момент погледна напред и осъзна, че инстинктивно се е върнал обратно в магазина на Коб. Познатото място го зовеше, а той нямаше силите да се съпротивлява. Вътре в себе си усещаше празнота. Бездна. Нека Елиса да го наругае и да го набие с юмруците си. Не би могла да му стори нещо по-лошо от това, което вече се беше случило.

Елиса метеше пода на магазина, когато той влезе. Беше сама. Вдигна поглед при звъна на камбанките и очите им се срещнаха. Мина доста време, преди някой от тях да проговори.

– Защо не ми каза, че са се оженили? – попита той накрая.

Думите му прозвучаха раздразнено и неубедително, но той не можа да се сети за нищо друго.

– И ти не сметна за нужно да ми кажеш всичко – отвърна му тя.

Гласът ѝ не беше нито гневен, нито обвинителен. Говореше нормално, сякаш разказваше какво е яла на закуска.

Той кимна.

– Не исках да ме виждаш така.

– Как? – попита нежно Елиса, остави настрана метлата и се понесе към него. Сложи ръка на рамото му. – Белези ли имаш? Такива съм виждала и преди.

Той се обърна на другата страна и тя остави ръката си да падне свободно.

– Аз сам си причиних тези белези.

– Всички имаме такива – успокои го тя.

– Мери едва ги погледна и побягна, като че ли съм ядрон.

– Съжалявам – каза Елиса, приближи се до гърба му и го прегърна.

Защитения поиска да се отскубне, но тази част от него се разтопи в ръцете ѝ. Той се обърна и отвърна на прегръдката ѝ, а със затворени очи вдиша познатата ѝ миризма и остави болката да премине през него и да изчезне.

След малко Елиса се отдръпна.

– Искам да ми покажеш това, което си показал на нея.

Той поклати глава.

– Аз...

– Шшш – нежно прошепна Елиса, сложи ръка под качулката му и пръст върху устните му.

Той се напрегна, щом ръцете ѝ се отправиха нагоре, събраха бавно качулката и я свалиха. Изпита страх, който смрази кръвта му, но остана като статуя, примирен със случващото се.

Както Мери, Елиса също го погледна с изумени очи и ахна, но не се отдръпна. Просто остана да го огледа внимателно.

– Преди не можех да оценя защитите – рече тя след малко. – Те бяха просто един инструмент, като чука или огъня.

Тя се пресегна и докосна лицето му. Нежните ѝ пръсти проследиха защитите по веждите му, челюстта му, черепа.

– Едва сега, откакто започнах работа в магазина, разбрах колко красиви могат да бъдат. Всичко, което защитава близките ни, е красиво.

Той се задави и се отпусна тромаво, заплака, но Елиса го улови в здрава прегръдка, подпирайки го на себе си.

– Ела си у дома, Арлен – каза тя. – Дори да е само за една нощ.


Двайсет и трета глава
ДВОРЕЦЪТ НА ЮКОР


333 СЗ ПРОЛЕТ

Защитения излезе от магазина и повървя малко, преди да продължи пътя си отново по покривите, за да се увери, че никой няма да го проследи до имението на Елиса и Рейджън.

Стори му се по-малко, отколкото го помнеше. Когато дойде за пръв път в крепостта Мливари, още на единайсет години, домът на Рейджън и Елиса му се беше сторил като самостоятелно селище, особено с грамадната стена, която ограждаше градините, колибите на прислугата и самата къща. А сега дори дворът, който в младостта си бе виждал като безкрайна площ за тренировки по езда и борба, го караше да се чувства затворен. Така бе свикнал да се разхожда свободно през нощта, че всякакви стени му се струваха потискащи.

Слугите пред портата го пуснаха, без дори да продумат. Елиса бе изпратила бързоходец до имението, а на друг бе наредила да вземе Здрачен танцьор и багажа на Защитения от странноприемницата. Той мина през двора, влезе в имението и се качи по мраморните стълби към старата си стая.

161