Пустинното копие - Страница 162

162

Тя изглеждаше точно така, както я бе оставил. В Мливари Арлен се беше сдобил с много неща – книги, дрехи, инструменти, части от защити. Прекалено много, за да вземе всичко със себе си като вестоносец, защото щеше да претовари коня си. Беше оставил повечето си вещи, без да поглежда назад, а сега стаята изглеждаше недокосната от времето. Само на леглото имаше чисти чаршафи и не се забелязваше нито прашинка, но всичко друго си беше на мястото. Даже писалището му стоеше разхвърляно. Той дълго време не помръдна, наслаждавайки се на безопасната интимност, която лъхаше от стаята, и се почувства отново на седемнайсет.

На вратата се почука отривисто и той се сепна от опиянението си. Отвори и видя кръвнишкия поглед на майка Маргрит, която бе скръстила месестите си ръце. Тя се беше грижила за него още от първия му ден в Мливари – беше излекувала раните му и го бе въвела в културата на града. Защитения с почуда осъзна, че тя все още можеше да всее страх у него, дори след всичките тези години.

– Дай да видим, де – каза Маргрит.

Нямаше нужда да я пита какво има предвид. Той се стегна и свали качулката си.

Маргрит го погледа известно време, но противно на очакванията му не се ужаси или изненада. Накрая изсумтя и кимна на себе си.

После го зашлеви.

– Това е, задето разби сърцето на господарката ми – извика тя.

Шамарът беше изненадващо силен и Защитения още не се беше възстановил от него, когато тя му удари нов.

– А това е, задето разби моето! – проплака тя и го прегърна така силно, че изкара въздуха от дробовете му.

– Слава Създателю, че си добре – изхлипа тя.

* * *

Щом се върна и Рейджън, той плесна Защитения по рамото и го погледна право в очите, без дори да пита за татуировките му.

– Радвам се, че се върна – каза той.

Всъщност Защитения беше по-потресен при вида на Рейджън, който носеше тежка златна брошка във формата на ключова защита – символа на Гилдията на защитниците.

– Ти ли си сегашният ръководител на гилдията? – учуди се той.

Рейджън кимна.

– С Коб станахме съдружници след заминаването ти и търговията със защити, която беше започнал, ни превърна в най-влиятелната фирма в Мливари. Коб беше ръководител три години, преди ракът да отнеме силите му. Като негов наследник беше най-логично да назначат мен.

– Решение, за което никой в Мливари не съжалява – додаде Елиса, изпълнена с любов и гордост, докато гледаше мъжа си.

Рейджън сви рамене.

– Където съм можел, съм помогнал. Разбира се – той погледна Защитения, – това място беше твое. Все още може да бъде. В завещанието на Коб ясно се казва, че ако се върнеш, неговият основен дял от бизнеса трябва да отиде при теб.

– Магазинът? – попита Защитения, поразен, че Коб въобще го е добавил в завещанието си след всичкото това време.

– Магазинът, борсата за защити, складовете и стъкларниците – отвърна Рейджън, – всичко, включително договорите на чираците.

– Достатъчно, за да станеш един от най-богатите и влиятелни хора в Мливари – добави Елиса.

В ума на Защитения изскочи картина – как върви по коридорите на херцогския дворец, съветва негова Светлост Юкор по политически въпроси и ръководи десетки, ако не стотици защитници. Как посредничи между силите... как създава съюзи...

Как чете доклади.

Как разпределя отговорности.

Как ще бъде заобиколен от слуги, които да се грижат за всяка негова нужда.

Как ще се задушава между стените на града.

Той поклати глава.

– Не го искам. Нищо от завещанието. Арлен Бейлс е мъртъв.

– Арлен! – извика Елиса. – Как можеш да говориш така, след като си тук?

– Не мога просто да продължа живота си оттам, откъдето го оставих, Елиса – каза той и свали качулката и ръкавиците си. – Избрах съдбата си. Не бих могъл да заживея отново между стени. Дори сега въздухът ми се струва по-тежък, по-труден за дишане...

Рейджън сложи ръка на рамото му.

– И аз бях вестоносец – припомни му той. – Познавам вкуса на въздуха на открито и копнежа по него, когато си между градските стени. Но този копнеж отмира с времето.

Защитения го погледна с помрачнял поглед.

– Защо ще искам да отмира? – сопна му се той. – Ти защо би искал? Защо би се върнал обратно в килията, след като имаш ключа?

– Заради Маря – отвърна Рейджън. – И заради Арлен.

– Арлен ли? – попита объркано Защитения.

– Не ти – изръмжа вече ядосаният Рейджън. – Моят петгодишен син. Арлен. Който се нуждае от баща повече, отколкото баща му се нуждае от чист въздух!

Този удар беше също толкова силен, колкото Маргритиния шамар и Защитения знаеше, че бе дошъл заслужено. За миг беше говорил с Рейджън, все едно истинският му баща се беше вселил в него. Все едно беше Джеф Бейлс от Потока на Тибит, страхливецът, който стоеше настрана, докато съпругата му бе изядрена.

Но Рейджън не беше страхливец. Вече хиляди пъти го беше доказвал. Самият Защитен го бе виждал да се изправя срещу демони, въоръжен единствено с копие и щит. Рейджън не се беше разделил с нощта от страх. Беше го направил, за да победи страха.

– Извинявай – каза Защитения. – Прав си. Нямах никакво право да...

Рейджън издиша.

– Няма нищо, момчето ми.

Защитения мина покрай редиците портрети на стените на гостната. Всяка година си поръчваха по един, за да отбележат края ѝ. Първият беше на Рейджън и Елиса като много млади. Следващият беше направен няколко години по-късно и Защитения видя собственото си лице, втренчено в него, без защити – лице, което не бе виждал от години. Арлен Бейлс, дванайсетгодишно момче, седнало на стол пред Рейджън и Елиса.

162