Пустинното копие - Страница 163

163

С всеки изминал портрет изглеждаше все по-пораснал, докато не дойде един, на който стоеше между Рейджън и Елиса, а в ръцете си държеше бебето Маря.

Нямаше го на портрета от следващата година, но скоро след това се появи друг Арлен. Защитения докосна внимателно платното.

– Ще ми се да съм бил, когато се е раждал. Ще ми се сега да бъда до него.

– Можеш – каза твърдо Елиса. – Ние сме семейство, Арлен. Не е нужно да живееш като просяк. Тук винаги ще бъде твой дом.

Защитения кимна.

– Сега разбирам. Разбирам го така, както никога досега и искрено съжалявам за това. Заслужавате повече, отколкото ви дадох, повече, отколкото бих могъл да ви дам. Напускам Мливари веднага щом се видя с херцога.

– Какво?! – извика Елиса. – Та ти току-що пристигна!

Защитения поклати глава.

– Избрах съдбата си и трябва да я осъществя до край.

– Къде ще отидеш тогава? – попита Елиса.

– Като за начало, в Потока на Тибит – отвърна той. – Ще остана достатъчно дълго, за да им покажа бойните защити. А пос-ле, ако ти разпространиш защитите из Мливари и селата му, аз ще направя същото с Анжие и Лактън.

– Да не би да очакваш всяко малко селце да се вдигне на бой? – попита Елиса.

Защитения поклати глава.

– Не моля никого да се бие. Но ако баща ми бе разполагал с лък със защитени стрели, майка ми сега щеше да е жива. На всички дължа шанса, който тя нямаше. Щом защитите стигнат до всяко кътче на земята, така че да не могат повече да се загубят, хората сами да решат какво да правят с тях.

– А после? – настоя Елиса, а в гласа ѝ все още се четеше надежда, че един ден той ще се върне завинаги.

– После ще се бия – отвърна Защитения. – Всеки, който застане до мен, ще бъде добре дошъл, заедно ще избиваме демони, докато не паднем или докато Маря и Арлен не погледнат залеза без страх.

* * *

Беше късно и слугите отдавна вече се бяха оттеглили. Рейджън, Елиса и Защитения седяха в кабинета. Сладкият дим от лулите на мъжете тежеше във въздуха, докато си пийваха бренди.

– Привикаха ме утре на аудиенцията при херцога със „Защи-тения“ – каза Рейджън, – но и след сто години нямаше да се досетя, че става въпрос за теб.

Той се подсмихна.

– Задачата ми е да поставя защитници, дегизирани като слуги, които да прекопират татуировките ти, докато се занимаваш с негова Светлост.

Защитения кимна.

– Ще бъда с качулката.

– Защо? – попита Рейджън. – Щом искаш да стигнат до всеки, защо ще ги пазиш в тайна?

– Защото тогава Юкор ще ги желае – отвърна Защитения. – А аз ще се възползвам от това. Искам да се обърка, да си помисли, че ги купува от мен, докато ти ще ги разнесеш тихомълком до всеки защитник в херцогството. Нека стигнат колкото се може по-далеч, така че Юкор да не може да ги спре.

Рейджън изсумтя.

– Хитро – призна той, – макар че Юкор ще побеснее, щом разбере, че си го изиграл.

Защитения сви рамене.

– Отдавна вече ще съм си тръгнал, а и той не заслужава повече, след като държи знанието от стария свят заключено в библиотеката си и допуска до книгите само шепа хора.

Рейджън кимна.

– Значи ще е най-добре на аудиенцията да се правя, че не те познавам. Ако се разбере кой си, аз ще се престоря, че съм също толкова смаян, колкото всички останали.

– Мисля, че това е разумно – съгласи се Защитения. – Кой друг смяташ, че ще дойде?

– Ще бъдем възможно най-малко – отвърна Рейджън. – Юкор всъщност се радва, че ще дойдеш на разсъмване, защото ще може да те посрещне и изпрати още преди пастирите и другите знатни особи да са разбрали за срещата. Освен херцогът и Джоун, там ще съм аз, ръководителят на Гилдията на вестоносците Малкълм, дъщерите на Юкор и моите защитници, предрешени като слуги.

– Разкажи ми за дъщерите на Юкор – помоли Защитения.

– Хипатия, Аелия и Лорейн – започна Рейджън, – всичките са твърдоглави като баща си, а не го задминават и по красота. Майки са, с родени синове. Ако на Юкор не му се роди син скоро, Съветът на майките ще избере следващия херцог от тази пасмина.

– Значи, ако Юкор умре, едно момче ще стане херцог? – попита Защитения.

– Технически погледнато, да – отвърна Рейджън, – но всъщност майка му ще управлява като херцогиня, дори по закон да не може да се нарече така, докато той не навърши пълнолетие... а може би и след това. Не подценявай никоя от тях.

– Няма – увери го Защитения.

– Също трябва да знаеш, че херцогът има нов глашатай – отбеляза Рейджън.

Защитения сви рамене.

– Какво значение има? Аз не знаех и предишния.

– Има значение – продължи Рейджън, – защото това е Кийрън.

Защитения вдигна рязко поглед. Кийрън беше жонгльорът на Рейджън от времето, когато намериха малкия Арлен на пътя. Тогава момчето беше в безсъзнание и на крачка от смъртта заради демонската треска, която хвана, след като осакати Едноръкия. Жонгльорът се бе проявил като пълен страхливец, сгушваше се в походната си постеля и хленчеше, докато демоните изпробваха защитите им, но години след това Защитения го хвана по средата на изпълнение, в което жонгльорът твърдеше, че сам е осакатил Едноръкия – демон, който всяка нощ се опитваше да проникне в града, за да отмъсти на Арлен, а веднъж дори успя да пробие стената. Арлен бе нарекъл Кийрън лъжец пред публиката му и затова чираците на жонгльора пребиха него и приятеля му Джейк.

– Как може някой, който отказва да пътува, да стане глашатай на херцога? – удиви се Защитения.

– Юкор поддържа властта си, като събира хора, както прави със знанието – обясни Рейджън. – Тъпата песничка на Кийрън за Едноръкия го направи известен сред благородниците и това прив-лече вниманието на Юкор. Скоро след това Кийрън го назначиха на заплата при херцога и сега играе само когато Юкор пожелае.

163