Пустинното копие - Страница 164

164

– Значи всъщност не е никакъв глашатай – заключи Защитения.

– Не, изпълнява и такива задачи – каза Рейджън. – За да стигнеш до повечето селца, не е нужно даже да излизаш от защитите, а Юкор построи и няколко междинни станции по пътя за други селца, където безгръбначната невестулка се подслонява.

* * *

Портите на херцогския двор се отвориха на зазоряване и човекът, който дойде да посрещне Защитения, беше самият Кийрън.

Той беше почти същият, какъвто го помнеше Защитения – висок дори за мливариец, с морковенооранжева коса и яркозелени очи. Беше понадебелял, най-вероятно заради облагите от новия му покровител. Рехавият му мустак все още отказваше да се свърже с къдрицата на брадичката му, въпреки че вече по бръчиците на лицето му се шуплеше пудра, нанесена, за да скрие вехнещата младост.

Но докато последния път бе видял Кийтън в шарен жонгльорски костюм, сега той беше истински владетелски глашатай, облечен подобаващо. Куртката му бе оцветена в херцогските сиво, зелено и бяло и му придаваше доста сериозен вид, но панталоните му все пак бяха широки, в случай че му кажат да се преметне, а вътрешността на черната му мантия беше на кръпки от шарена коприна, която би могла да се разкрие с едно завъртане.

– За мен е чест да се запозная с вас, уважаеми! – поздрави го Кийрън и се поклони тържествено. – Негова Светлост се готви за пристигането на неколцина от своите главни съветници преди вашата аудиенция. Последвайте ме и ще ви отведа в приемния салон.

Защитения тръгна след него по коридорите на двореца. При последното му посещение тук кипеше дейност – майки и слуги тичаха напред-назад по херцогски дела, но толкова рано сутринта коридорите все още бяха празни. Тук-там се мяркаше по някой слуга, който само невидим не можеше да стане.

Жужащи лампи осветяваха коридора с разтреперан плам. Тези не се нуждаеха от масло или фитил, от никакви билкарски химикали. Наричаха го лектричество, още една частица от древните науки, която Юкор пазеше за себе си. Приличаше на магия, но Защитения знаеше още от времето, прекарано в библиотеката на херцога, че това е просто обуздан магнетизъм. Даже мелниците работеха на същия принцип, само дето ги задвижваше вятър или течаща вода.

Кийрън го заведе в стая, отрупана с кадифе, в която бумтеше камина. Покрай стените бяха наредени лавици с книги, а край тях стоеше и махагоново писалище. Щеше да му бъде приятно да изчака тук, ако го оставеха сам.

Но Кийрън не си тръгна. Отиде при сребърния сервиз, наля два бокала ароматно вино и подаде единия на Защитения.

– Аз също съм познат като борец срещу демоните. Може би сте чували песента „Едноръкия“, която съчиних по този повод?

Младият Арлен би кипнал при тези думи, защото Кийрън все още си присвояваше заслугата за делата на момчето, но Защитения беше отвъд тези неща.

– Да, наистина съм я чувал – отвърна той и тупна високия жонгльор по рамото. – За мен е чест да срещна толкова храбър човек. Елате с мен довечера да покажем слънцето на няколко каменни демона!

Щом чу предложението, Кийрън пребледня и кожата му доби болнав оттенък. Защитения се усмихна в сенките на качулката си. Може би не беше съвсем над нещата.

– Аз... ъъ, благодаря ви за поканата – запелтечи Кийрън. – И за мен би било чест, разбира се, но моите задължения към херцога никога не биха позволили.

– Разбирам – отвърна Защитения. – Добре, че не сте били толкова зает, когато сте спасили живота на онова малко момче от песента. Как му беше името?

– Арлен Бейнс – каза Кийрън, който си възвърна самообладанието с една отработена усмивка.

Приближи се към Защитения, обгърна с ръка раменете му и заговори на нисък глас:

– Понеже сме съмишленици в борбата срещу демоните, ще ви кажа, че за мен би било чест да увековеча делата ви в песен, стига само да побеседваме за кратко подир срещата с негова Светлост.

Защитения се обърна с лице към него и повдигна глава, допускайки светлината от лектрическата лампа да надникне в качулката му. Кийрън ахна и свали ръката си, след което се отдръпна рязко.

– Не убивам демони за слава, жонгльоре – изръмжа Защитения и тръгна към клетия глашатай, който заотстъпва назад, докато гърбът му не опря в книжен рафт, разклащайки го.

– Убивам демони – приближи се Защитения, – защото го заслужават.

Ръката на Кийрън се разтрепери и разля виното му. Защитения отстъпи крачка назад и се усмихна.

– Напиши песен за това, например – предложи той.

Кийрън все пак не излезе от стаята, но повече не продума, а Защитения му бе безкрайно благодарен за това.

* * *

Огромната зала на Юкор се оказа по-малка, отколкото Защитения си я спомняше, но и сега беше внушителна със своите извисяващи се колони, които поддържаха ужасно високия таван. Беше боядисан като синьо небе с жълто-бяло слънце и лъчи в средата. Подът бе покрит с мозайка, а стените – с гоблени. Имаше място за цяла тълпа, понеже именно тук херцогът провеждаше многобройните си балове и забави и наблюдаваше програмата от високия си трон в края на залата.

Херцог Юкор чакаше на трона си, когато Защитения приближи. Зад него на подиума стояха три жени, по чиито грозновати лица, така подобни на херцогското, и по скъпите им рокли можеше да се познае, че са дъщерите му. Майка Джоун стоеше пред стъпалата на подиума, хванала дъска за писане и писец. Срещу нея бяха гилдийните ръководители Рейджън и Малкълм. И двамата бяха оттеглили се вестоносци и се разбираха. Рейджън прошепна нещо на Малкълм, който изхихика и привлече гневния поглед на Джоун.

164