Пустинното копие - Страница 165

165

До Джоун стоеше пастир Ронел, херцогският библиотекар. И баща на Мери.

Защитения се наруга. Трябваше да очаква да види Ронел. Ако Мери му беше казала...

Но макар Ронел да го наблюдаваше с интерес, очите му не го разпознаваха. Тайната на Защитения беше запазена, поне засега.

Двама стражи затвориха вратата зад тях и кръстосаха копия над нея от вътрешната страна. „Слуги“ с дъски за писане се понесоха към отсрещния край на колоните и останаха да го наблюдават дискретно.

Отблизо Защитения видя, че Юкор бе далеч по-дебел и състарен, отколкото си спомняше. Все още носеше скъпоценни камъни на късите си дебели пръсти и цяло състояние от златни верижки на врата си, но под златната му корона се мъдреше оредяла коса. Въпреки някогашната си внушителност сега изглеждаше, сякаш едва става от престола без чужда помощ.

– Херцог Юкор, Светлина на планините и владетел на Мливари – извика Кийрън, – позволете да ви представя Защитения, вестоносец от името на херцог Райнбек, покровител на гористата крепост и владетел на Анжие.

В главата на Защитения прозвуча гласът на Рейджън, който винаги му изникваше в ума, щом се срещнеше с херцог. Търговците и кралските особи ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.

С тази мисъл наум той изправи рамене и пристъпи напред.

– Поздрав към ваша Светлост – извика той, без да чака да му дадат думата.

Робата му се разпери, когато направи елегантен поклон. Дочу се шепот на недоволство заради безочието му, но Юкор се направи, че не го е забелязал.

– Добре дошли в Мливари – каза херцогът. – Чували сме много за вас. Трябва да призная, че бях един от многото, които ви смятаха за мит. Моля, угодете ми.

Той свали с жест въображаема качулка.

Защитения кимна и си я свали, и в този момент из цялата зала се разнесоха ахкания. Дори Рейджън успя да се направи на стъписан.

Защитения ги изчака да го огледат добре.

– Впечатляващо – възкликна Юкор. – Историите далеч не ви описват както трябва.

Докато говореше, защитниците на Рейджън се заловиха за работа, затопиха писалките си, за да прерисуват всеки символ, който виждат, като се опитваха все пак да не се набиват на очи.

Този път в главата му прозвуча гласът на Коб. Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче. Тук нещата струват пари. Той не вярваше да успеят да препишат много – голяма част от символите бяха прекалено малки и прекалено нагъсто, но той вдиг-на небрежно качулката си, без да сваля очи от тези на херцога. Съобщението беше ясно. Тайните му нямаше да бъдат безплатни.

Юкор погледна защитниците и се намръщи на липсата им на всякаква дискретност.

– Нося съобщение от херцог Райнбек от Анжие – заяви Защитения и извади запечатания си пакет.

Херцогът не му обърна внимание.

– Кой сте вие? – сопна му се Юкор. – Откъде сте?

– Аз съм Защитения – отвърна той. – Идвам от Теса.

– Това име не се споменава в Мливари – предупреди го херцогът.

– И все пак това е истината – отвърна Защитения.

Юкор се облещи на дързостта му и се облегна замислено. Той беше по-различен от останалите херцози, които Защитения бе срещал при пътуванията си. В Лактън и в Райзън херцогът не бе нищо повече от пионка в ръцете на градския съвет. В Анжие управляваше Райнбек, но сякаш братята му и Дженсън вземаха толкова решения, колкото и той самият. В Мливари Юкор властваше безпрекословно. Съветниците му очевидно слушаха неговата воля, а не обратното. Самият факт, че управляваше от толкова много време, доказваше способностите му.

– Наистина ли убивате ядрони с голи ръце? – попита херцогът.

Защитения отново се усмихна.

– Както казвах на вашия жонгльор, ваша Светлост, излезте с мен след залез и лично ще ви покажа.

Юкор се изсмя, но насилено, а цветът се източи от червендалестото му отпуснато лице.

– Може би някой друг път.

Защитения кимна.

Юкор дълго време не свали поглед от него, сякаш се опитваше да реши нещо.

– Е? – попита той накрая. – Сте ли, или не сте?

– Какво, ваша Светлост? – каза Защитения.

– Избавителя – поясни херцогът.

– Определено не е – изсмя се пастир Ронел, но херцогът му махна рязко и свещеникът млъкна на мига.

– Сте ли? – попита той отново.

– Не – отвърна Защитения. – Избавителя е само легенда, нищо повече.

Ронел изглеждаше готов да каже нещо по този повод, но щом погледна херцога, библиотекарят веднага се отказа.

– Аз съм един обикновен човек, който просто намери изгубените защити.

– Бойните защити – допълни Малкълм и очите му светнаха.

Тъй като беше единственият в залата освен Рейджън, който се бе изправял сам в нощта срещу ядрони, интересът му не беше учудващ. Гилдията на вестоносците вероятно би платила мило и драго, за да въоръжи хората си със защитени копия и стрели.

– И как се натъкнахте на тези защити? – настоя Юкор.

– Има какво да се намери в развалините между градовете – отвърна Защитения.

– Къде? – попита Малкълм.

Защитения само се усмихна, оставяйки ги да клъвнат на въдицата.

– Достатъчно – прекъсна го Юкор. – Колко злато искате за защитите?

Защитения поклати глава.

– Няма да ги продам срещу злато.

Юкор се навъси.

– Бих могъл да накарам стражите ми да променят мнението ти – заплаши той и кимна към двамата на вратата.

Защитения се усмихна.

– Тогава ще се окажете с двама стражи по-малко.

– Може би – замисли се херцогът, – но аз имам хора в излишък. Даже може би достатъчно, та да те заковат на земята, докато защитниците ми прекопират всеки сантиметър от кожата ти.

165