Пустинното копие - Страница 167

167

– Разбира се, че не си – съгласи се Юкор. – Още днес ще му напиша офертата и ще изпратя своя глашатай в двореца на Райнбек, за да му я връчи лично.

– Ваша Светлост – изписука Кийрън, отново добил болнав оттенък, – сигурно ще ви трябвам тук за...

– Ти ще отидеш в Анжие или ще те метна от собствената ми кула – изръмжа Юкор.

Кийрън се поклони, опитвайки се да си наложи спокойната жонгльорска маска, но тревогата му все още прозираше.

– Разбира се, за мен ще е огромна чест да отида, ако ме освободите от тукашните ми задължения.

Юкор изсумтя и се обърна отново към Защитения.

– Още не си ми дал цена за бойните защити.

Защитения се усмихна, бръкна в чантата си и извади гримоар със съшити на ръка страници и кожена подвързия.

– Тези ли?

– Не ми ли каза, че не ги носиш? – попита Юкор.

Защитения сви рамене.

– Излъгах.

– Какво искаш за тях? – попита отново херцогът.

– Да изпратите защитници и провизии към Речен мост и вашият глашатай да потегли към Анжие – отвърна Защитения – с херцогски декрет, според който приемате всички бежанци отвъд Разделящата без мито и им осигурявате храна, подслон и убежище през зимата.

– Всичко това за книжка със защити? – възмути се Юкор. – Смешно!

Защитения сви рамене.

– Ако искате да купите тези, които продадох на Райнбек, по-добре се споразумейте с него, преди красианците да са изгорили града му до основи.

– Гилдията на защитниците ще покрие разходите ви, ваша Светлост – намеси се Рейджън.

– Гилдията на вестоносците също – бързо добави Малкълм.

Юкор присви очи срещу двамата и Защитения разбра, че е спечелил. Юкор знаеше, че ако откаже, гилдийните ръководители сами щяха да купят защитите и той щеше да изгуби властта си над най-великото откритие в областта на магията от Първата демонска война насам.

– Никога не бих поискал подобно нещо от моите гилдии – рече херцогът. – Короната ще покрие разходите. Все пак – той кимна към Защитения – най-малкото, което Мливари може да стори, е да приюти всички оцелели, стигнали толкова на север. Разбира се, ако те ни се закълнат във вярност.

Защитения се намръщи, но кимна и по сигнал на Юкор пастир Ронел побърза да вземе тефтера от ръцете му. Малкълм впи жаден поглед в гримоара.

– Ще приемеш ли подслона на каруцата обратно към Анжие? – попита херцогът, опитвайки се да скрие желанието си Защитения да се махне.

Защитения поклати глава.

– Благодаря ви, ваша Светлост, но аз сам съм си подслон.

Той се поклони и без да чака разрешение, се обърна и излезе от помещението.

* * *

Не беше трудно да се изплъзне от хората, които Юкор бе изпратил по петите му. Както всяка сутрин, градът беше оживен и улиците претъпкани. Защитения се отправи към библиотеката на Юкор. Приличаше на поредния пастир, докато се изкачваше по стълбите на най-грамадната сграда в Теса.

Както винаги, библиотеката на херцога изпълни Защитения с въодушевление и тъга. В нея Юкор и предците му бяха събрали копия на почти всяка останала книга от стария свят, оцеляла след пожарите от огнените демони по време на Завръщането. Наука. Медицина. Магия. История. Всичко. Херцозите на Мливари бяха натрупали цялото това знание и го бяха заключили, лишавайки човечеството от полезността му.

Още като калфа Защитения беше изписал лавиците и мебелите в библиотеката с магически символи и си бе заслужил постоянен абонамент за архивите. Разбира се, той въобще не искаше да разкрива самоличността си, било то и само на някой църковен помощник, пък и този път целта му не бяха рафтовете. Щом влезе в сградата, той се скри от чуждите погледи и тръгна по един страничен коридор.

Когато пастир Ронел се върна с гримоара в ръце, Защитения вече го чакаше в кабинета му. Ронел отначало не го забеляза и бързо заключи вратата. После издиша, обърна се и вдигна тефтера пред лицето си.

– Чудно защо Юкор даде книгата на теб, а не на гилдийния ръководител на защитниците, който би разгадал символите доста по-умело – отбеляза Защитения.

Щом го чу, Ронел изквича и се препъна назад. Очите му още повече се опулиха, когато видя кой стои пред него. Ръката му надраска бързо заклинание във въздуха.

Когато стана ясно, че Защитения не иска да го напада, пастирът се изправи в цял ръст и възвърна самообладанието си.

– Аз съм напълно квалифициран да разчета тази книга. Защитаването е част от обучението на пастирския помощник. Светът може да не е готов за това, което се съдържа вътре. Негова Светлост заповяда да мине първо през мен.

– Това ли ти е работата, пастире? Да решаваш за какво е готово човечеството? Сякаш с Юкор си мислите, че имате право да отказвате на хората способността да се бият с ядроните?

Ронел изсумтя.

– Говорите, сякаш не продадохте защитите прескъпо, вместо да ги разпространите безплатно.

Защитения отиде до писалището на Ронел. Повърхността му беше безупречно чиста и празна, имаше само един светилник, полиран махагонов комплект за писане и месингова стойка, върху която бе поставен Канона, личното копие на пастира. Той взе неб-режно книгата и острият му слух долови внезапното вдишване на пастира, който обаче не каза нищо.

Подвързаната с кожа книга беше захабена, а мастилото ѝ – избеляло. Не беше за показ, изглеждаше използвана – като наръчник, към който често се е обръщал, пълен с тайни, над които е било мислено. Ронел бе карал Арлен да чете от същото това копие, докато беше в библиотеката, ала момчето не бе възприело вярата на Ронел, защото тя беше изградена върху две условия, които за Арлен бяха недопустими: че има всемогъщ Създател и че ядроните са част от волята Му, наказание за греховете на човечеството.

167