Пустинното копие - Страница 169

169

Вътре бяха най-ценните томове в архива – оригинали от преди завръщането. Бяха поместени в стъкленици и рядко се пипаха, защото отдавна вече имаха копия. В отделение „ПЗ“ имаше и безброй справочници, философии и истории, които библиотекарят, благочестив пастир на Създателя, смяташе за неподходящи дори за учените на Мливари.

Защитения обаче ги бе чел с удоволствие като момче. Взимаше ги, когато послушниците, патрулиращи край цензурираните лавици, не бяха наоколо. Беше задигал не един забранен любовен разказ или нередактирана история за нощно четене и бе връщал текста, преди някой да забележи липсата му.

Послушникът се поклони дълбоко на пастира и Ронел отведе Защитения до една от забранените лавици. Там имаше хиляди книги, но херцогският библиотекар знаеше буквално всеки том наизуст и дори не си направи труда да провери лавицата или гръбчето, когато избра един от тях. Обърна се и го подаде на Защитения. На корицата бе изписано с ръкописни букви: „Оръжия от стария свят“.

– През Епохата на науката е имало ужасяващи оръжия – каза Ронел. – Оръжия, които са можели да избият стотици, дори хиляди хора. Нищо чудно, че сме си навлекли гнева на Създателя.

Защитения пренебрегна заключението му.

– Юкор иска да ги построи отново, така ли?

– Най-ужасните са извън възможностите ни, изискват мащабни рафинерии и лектрическа сила – отвърна Ронел. – Но има много други неща, които всеки би могъл да направи с прости химкали и ковашко огнище. В тази книга – той посочи тома в ръцете на Защитения – са описани подробно същите оръжия и как се правят. Вземи я.

Защитения вдигна вежда.

– Какво ще направи Юкор, като разбере, че я няма?

– Ще се ядоса и ще ме накара да я препиша наново от оригинала – каза Ронел и посочи редиците стъклени сандъци за книги.

Стъкло, което самият Защитен бе белязал със заклинания.

Пастир Ронел проследи погледа му.

– Когато от Гилдията на защитниците започнаха да зареждат стъклени изделия, аз ги оставях навън през нощта. Твоите защити направиха тези стъкленици вечни. Ето още едно чудо.

– Не бива да казваш на никого кой съм – каза Защитения. – Ще застрашиш живота на всеки, когото някога съм познавал.

Ронел кимна.

– Засега стига само аз да знам.

Ако той не беше издал самоличността си на Ронел, сигурно Мери щеше да го направи, но въобще не беше очаквал този сериозен мъж да реши, че той, Арлен Бейлс, е Избавителя. Защитения се намръщи и пъхна книгата в чантата си.

* * *

В последната нощ от новолунието мисловният демон прос-леди Защитения до крепостта Мливари. Ядронският княз излизаше на земната повърхност само в трите най-тъмни нощи от лунния цикъл, но бързо надушваше дирята на плячката си по остатъчната му миризма даже дни след като тя бе минала отнякъде. Миризмата беше вълнуваща – не съвсем човешка, а и топла заради откраднатата магия от Ядрото.

Възседнал крилатия си мимик, демонът гледаше надолу към мрежата, обгърнала човешкия развъдник. Стените бяха защитени с мощни символи, но между магическите линии, които се пресичаха над покривите, зееха огромни дупки. Крилатият търтей, който не можеше да види мрежата, освен ако не я задейства, би ги открил само по случайност, но ядронският княз лесно можеше да прецени откъде минават линиите и преведе своя мимик между тях към града.

Всички прозорци бяха захлупени, а улиците – мрачни и пусти. Мисловният демон усети дърпане откъм къщите, които се опитваха да изсмучат магията му със защитите си, но мимикът се рееше така бързо, че не успяха да му навредят. Из целия град се ширеха нескопосани защитни мрежи, но ядронският княз ги избягваше със същата лекота, с която човек би заобиколил локва.

Минаха през града по невидимата пътека във въздуха. Спряха пред голямо вътрешно имение, но щом князът подуши въздуха наоколо, стана ясно, че не е това мястото, което търсят. После стигнаха до грамадна сграда с толкова силни защити, че мисловният демон изсъска от теглещата им мощ, която усети дори от разстояние. Обикновено в средата на всеки развъдник имаше поне едно такова място и беше най-добре да се избягват, особено след като плячката му не бе останала там. По-силна миризма ги отведе в друга посока.

Дирята ги насочи най-накрая до друга защитна стена, изкусно изработена и без пролуки. Защитите не бяха нагодени специално за техния вид, но ядронският княз знаеше, че все пак ще се задейст-ват и ще им причинят огромна болка, ако с мимика ги прекосят. На демона му се наложи да деактивира някои от защитите, за да могат двамата да преминат бариерата невредими.

Понесоха се безшумно към къщата и през прозореца демонът най-накрая съзря плячката си. Останалите край него бяха невзрач-ни, безцветни същества, но този със защитената кожа излъчваше бясното сияние на откраднатата си магия.

Прекалено бясно. Ядронският принц беше на хиляди години, внимателно и съобразително същество, което в крайна сметка действаше решително. Толкова навътре в развъдника нямаше да може да привика търтеи за атака, а мисловният демон не искаше да рискува мимика си. След като видя човешкото същество, разбра, че ще трябва да го убие, но щяха да му се отворят по-добри възможности през следващите цикли, когато не го пазеха толкова много защити, а и изникваха прекалено много въпроси относно силата му, за които първо трябваше да се намерят отговори.

Ядронът се доближи до прозореца, поглъщайки грубите сумтежи и ръкомахания на човешкия добитък.

* * *

– „Тогава ще се окажете с двама стражи по-малко“, а? – каза Рейджън и се изсмя гръмко. – Помислих, че Юкор, аха, да си спука вена! Бях ти казал да се държиш като крал, а не като красиански самоубиец!

169