Пустинното копие - Страница 170

170

– Не очаквах да поиска брак – отвърна Защитения.

– Юкор знае много добре, че няма да си направи пряк наследник – отбеляза Рейджън, – така че мъдрото решение е да разкара от града поне една от дъщерите, преди да са разпокъсали Мливари за трона му. Което и момиче да избере Райнбек, то най-вероятно ще приветства заминаването и шанса да издигне собствена рож-ба на трона на Анжие.

– Райнбек никога няма да приеме – възрази Защитения.

Рейджън поклати глава.

– Зависи колко голяма заплаха ще се окажат красианците – отвърна той. – Ако положението е дори наполовина толкова зле, колкото го описваш, Райнбек няма да има избор. Ще му покажеш ли книгата с оръжията на Юкор?

Защитения поклати глава.

– Не мисля да се занимавам с политиката на херцозите, няма и да помагам на тесанците да се избият взаимно, докато красианците напредват през земите ни, а ядроните дращят по защитите ни. По-скоро ще се опитам да обърна тези оръжия срещу ядроните, ако това въобще е възможно.

– Нищо чудно, че Ронел те мисли за Избавителя – каза Рейджън.

Защитения го погледна остро.

– Не ме гледай така – отвърна му Рейджън. – Аз го вярвам, колкото и ти. Поне частта с божествеността ти. Предполагам обаче, че е съвсем нормално в точния момент да се появи човек с достатъчно силна воля и хъс, за да поведе всички ни.

Защитения поклати глава.

– Не искам да водя никого. Искам само да разпространя защитите така, че никога повече да не се изгубят. Нека хората сами се водят.

Той отиде до прозореца и погледна небето през пердетата.

– Ще тръгна преди изгрев, за да не забележат...

За малко да го пропусне, тъй като бе забил поглед в небето, а не в земята. Едва мерна нещото, което изчезна, преди той да успее да го огледа, но защитените му очи не можеха да сбъркат сиянието.

На двора имаше демон.

Той се обърна и се затича към вратата, като свали робата си и я хвърли на мраморния под в движение. Елиса вдиша дълбоко, щом го видя.

– Арлен, какво става? – извика тя.

Той пренебрегна въпроса ѝ, вдигна резето на тежката дъбова врата и я разтвори, сякаш беше лека като перце. Изскочи на двора и се заоглежда трескаво във всички посоки.

Нищо.

Рейджън дойде на вратата миг по-късно, въоръжен с копие и магически щит.

– Какво видя? – попита той отривисто.

Защитения се завъртя бавно. Оглеждаше двора за следи от магия, наострил и останалите си сетива, за да долови дори най-малкото доказателство, че е видял това, което си мислеше.

– На двора има демон – каза той. – Мощен е. Стойте зад защитите.

– Това е добър съвет и за теб – извика Елиса. – Прибирай се, преди да ми е спряло сърцето.

Защитения не обърна внимание на молбата ѝ, а продължи да изследва двора. Зад стената на Рейджън бяха и къщите на слугите, градината му и конюшнята. Много места, където натрапникът можеше да се скрие. Защитения се понесе из мрака, като виждаше наоколо съвсем ясно, даже по-добре, отколкото на дневна светлина.

Във въздуха се усещаше присъствие като остатъчна смрад, но беше невъзможно да се определи от какво е, тъй като бе едва доловима. Мускулите на Защитения се стегнаха, готови да реагират на мига.

Но наоколо нямаше нищо. Той претърси двора от край до край и нищо не откри. Дали само му се беше сторило?

– Намери ли нещо? – попита Рейджън, когато Защитения се върна. Гилдийният ръководител все още стоеше на вратата зад защитите, но беше готов във всеки момент да изскочи навън.

– Обърнах двора с хастара навън – каза Защитения и сви рамене. – Може да ми се е сторило.

Рейджън изсумтя.

– Предпазливите не ги ловят демони.

На влизане Защитения взе копието на Рейджън. Негов верен приятел в пътуванията беше вестоноското копие, както и на Рейджън – въпреки че близо десет години вече не работеше като вестоносец, наставникът му държеше копието си добре смазано и наточено.

– Нека да го защитя, преди да тръгна – каза Арлен и погледна навън. – А щом съмне, иди да си провериш защитната мрежа.

Рейджън кимна.

– Нужно ли е да тръгваш толкова скоро? – попита Елиса.

– Привличам прекалено много внимание в града, а не искам да разбират за вас – отвърна Защитения. – По-добре да тръгна преди зазоряване и да се измъкна през утринните порти веднага щом отворят.

Личеше си, че на Елиса това не ѝ хареса, но тя все пак го прегърна силно и го целуна.

– Надяваме се, че ще те видим, преди да е минало още едно десетилетие – предупреди го тя.

– Непременно – зарече се Защитения. – Обещавам.

* * *

Защитения от години не се бе чувствал толкова добре, както когато напускаше Рейджън и Елиса точно преди изгрев. Те не спаха, а останаха с него през цялата нощ, за да му разкажат събитията в Мливари от напускането му досега. Питаха го и за подробности от неговия живот. Той им разказа за първите си приключения, но дори не спомена престоя си в пустинята, когато Арлен Бейлс бе умрял, за да се роди Защитения. Или годините след това.

И тъй обаче имаше достатъчно истории, които да запълнят часовете до изгрева, та и повече. Едва успя да тръгне преди сут-решния звънец и му се наложи да се отдалечи от имението, за да не събуди подозрения у хората, които тъкмо започваха да отварят защитените си врати и прозорци.

Той се усмихна. Вероятно Елиса бе искала да се случи точно това, да изпусне звънеца и да му се наложи да остане още ден, но тя никога нямаше да го улови в капана си.

Когато пристигна, стражите на дневната порта все още се протягаха, борейки се със сутрешните схващания, но портите вече бяха отворени.

170