Пустинното копие - Страница 171

К оглавлению

171

– Май всички са се ’дигнали рано тая сутрин – каза единият, когато Защитения премина.

Защитения се зачуди какво ли имаше предвид, но като прехвърли хълма, където беше срещнал Джейк за пръв път, видя своя приятел да седи на голям камък.

– Изглежда съм дошъл съвсем навреме – рече Джейк. – Наложи се да наруша вечерния час, за да стигна дотук.

Защитения слезе от коня си и отиде при него. Джейк дори не понечи да стане или да протегне ръка, затова Арлен просто седна на камъка до него.

– Онзи Джейк, с когото се срещах на хълма, никога не би нарушил вечерния час.

Джейк сви рамене.

– Нямах голям избор. Знаех си, че ще се опиташ да се изнижеш призори.

– Човекът на Рейджън не ти ли донесе писмата ми? – попита Защитения.

Джейк извади връзката и я хвърли на земята.

– Много добре знаеш, че не мога да чета.

Защитения въздъхна. Всъщност беше забравил.

– Дойдох да те видя лично – започна той. – Не очаквах да намеря там Мери, а и тя не гореше от желание да остана.

– Знам – каза Джейк. – Дойде при мен в мелницата, цялата в сълзи. Разказа ми всичко.

Защитения увеси нос.

– Съжалявам.

– Има защо – отвърна Джейк.

Дълго не продума, само се взираше в полето, което се разстилаше пред тях.

– Винаги съм знаел, че тя просто се примирява с мен – каза той накрая. – Измина цяла година, откакто ти напусна, преди тя да ме забележи като нещо друго, освен рамо, на което да поплаче. Две минаха, преди да се съгласи да се омъжи за мен, и още една – преди да се вречем един на друг. Даже на самия ден стоеше със затаен дъх, надявайки се, че ще влетиш отнякъде и ще спреш церемонията. Нощите ме взели, та дори част от мен го очакваше.

Той сви рамене.

– Не я виня. Омъжи се за класа под нейната, аз нито съм образован, нито съм голям красавец. Имаше причина да те следвам по петите като дете. Винаги си бил по-добър от мен във всичко. Не ставах дори за твой жонгльор.

– Джейк, аз не съм по-добър от теб – успокои го Защитения.

– Да, сега го виждам – изсъска Джейк. – Аз съм по-добър съп-руг, отколкото ти някога би могъл да бъдеш. И знаеш ли защо? Защото, за разлика от теб, аз бях до нея.

Защитения се намръщи и всякакви мисли за разкаяние се изпариха от ума му. Можеше да понесе гнева и болката на Джейк, но снизходителността в гласа му пареше.

– Ето това е онзи Джейк, когото познавах – каза той. – Идва и прави най-малкото, на което е способен. Чух, че бащата на Мери е трябвало да ходатайства в мелницата, за да си позволиш да се изнесеш от бащината черга.

Но Джейк не отстъпи.

– Аз бях до нея тук – сопна му се той и посочи с пръст слепоочието си – и тук! – Джейк сложи пръст на сърцето си. – Умът и сърцето ти винаги са били някъде другаде.

Той махна към хоризонта.

– Така че защо просто не се върнеш? Тук никой не се нуждае да го избавяш.

Защитения кимна и се метна на гърба на Здрачен танцьор.

– Всичко хубаво, Джейк – каза той и препусна нататк.


Двайсет и четвърта глава
БРАТЯ В НОЩТА


333 СЗ ПРОЛЕТ

Ей, внимавай с бабуните, настройвам си цигулката! – извика Роджър, докато каруцата се клатушкаше по пътя.

Внимателно беше почистил и излъскал старинната цигулка, която Защитения му беше дал, и ѝ беше купил скъпи струни от Гилдията на жонгльорите. Старата му цигулка бе принадлежала на майстор Джейкъб и му се налагаше постоянно да я настройва заради лошата ѝ изработка. Преди това бе използвал тази на Арик – по-качествена, но захабена с годините, даже още преди да я строшат Джейсън Златния тон и чираците му.

Тази обаче, намерена сред някакви забравени развалини, беше съвсем друго нещо. Грифът и корпусът не бяха с извивките, с които Роджър бе свикнал, но изработката беше изкусна и дървото бе преживяло вековете, все едно са били дни. Цигулката беше дос-тойна за херцог.

– Съжалявам, Роджър – отвърна му Лийша, – но на пътя, изглежда, въобще не му пука, че си настройваш цигулката. Не знам какво го е прихванало.

Роджър ѝ се изплези и внимателно завъртя последния ключ между палеца и показалеца на осакатената си ръка, докато дърпаше струната с палеца на другата си.

– Готово! – извика той накрая. – Спри каруцата!

– Роджър, имаме да изминем още бая километри, преди да се е стъмнило – възрази Лийша.

Роджър знаеше, че тя едва понасяше и минута далеч от Хра-лупата, защото се безпокоеше за хората там, както майката се тревожи за децата си.

– Съвсем за кратко – примоли се Роджър.

Лийша цъкна с език, но му угоди. Гаред и Уонда също спряха и с любопитство погледнаха каруцата.

Роджър застана на мястото на водача и размаха цигулката и лъка. Сложи инструмента под брадичката си и погали струните с лъка, изкарвайки от тях плътно бучене.

– Чуйте само – възхити се Роджър. – Гладка като мед. В сравнение с това цигулката на Джейкъб беше детска играчка.

– Щом казваш – рече Лийша.

Роджър се намръщи за момент, но после махна пренебрежително с лъка. Двата му останали пръста стояха разперени за равновесие и така лъкът пасваше на осакатената му ръка, като че ли беше част от нея, докато танцуваше по струните. Роджър даде на музиката да се излее от цигулката и да го понесе във вихъра си.

Усещаше медала на Арик, прилепнал удобно към голата му гръд под шарената туника. Вече не отключваше болезнени спомени. Вместо това тежестта на медала му вдъхваше увереност, беше начин да почете тези, които бяха умрели за него. Той се чувстваше по-силен, когато знаеше, че медалът е там.

Това не беше първият талисман, който Роджър носеше със себе си. Години наред бе пазил кукла от дърво и канап със златист кичур от главата на майстора си за коса. Тя бе стояла в таен джоб в пояса на шарените му панталони. Преди това беше кукла, завършена с кичур от червеникавата коса на майка му.

171