Пустинното копие - Страница 172

172

Но с този медальон Роджър усещаше как и Арик, и родителите му бдят над него, а той им говори чрез цигулката си. Той свиреше своята любов, самотата и съжалението си. Разказа им всичко, което не можеше в реалния живот.

Когато свърши, Лийша и останалите го гледаха втренчено с навлажнени очи, като че ли бяха омагьосани ядрони. Трябваха им няколко секунди, докато потръскат глави и се осъзнаят.

– Никога не съм чувала нещо толкова красиво – възкликна Уонда.

Гаред изсумтя, а Лийша извади кърпичка, за да избърше сълзите си.

Оттам нататък пътуването до Хралупата на Избавителя беше озвучено от музиката на Роджър, който спираше единствено, когато ръцете му притрябваха за нещо друго. Той знаеше, че се връщат при същите проблеми, които бяха оставили, но все пак херцогът и Гилдията на жонгльорите им бяха обещали помощ, а и медальонът на врата му му вдъхваше увереност, затова в него зрееше надеждата, че всичките им проблеми могат да се решат.

* * *

Оставаше им още ден, за да стигнат до Хралупата, ала ето че всичко се задръсти от бежанци, много от които бяха разпънали палатки и защитни кръгове точно на пътя. Лийша веднага позна, че са лактънци, защото бяха, общо взето, набити хора, ниски и кръглолики и изглеждаха по-скоро привикнали към палубата, отколкото към сушата.

– Какво се е случило? – попита Лийша първия срещнат – млада майка, която крачеше, за да успокои плачещото си дете.

Жената я погледна с празен, неразбиращ поглед и Лийша слезе от каручката. Тогава жената видя престилката ѝ с джобове и сякаш ѝ просветна.

– Моля ви – рече жената и ѝ подаде пищящото бебе. – Мисля, че е болен.

Лийша го пое в ръце и прокара прецизните си пръсти по него, за да премери пулса и температурата му. След миг го хвана с една ръка и сложи в устата му кокалчето на пръста на другата си. Детето веднага утихна и засука енергично.

– Нищо му няма – отсече тя. – Просто усеща притеснението на майка си.

Жената видимо се успокои и въздъхна облекчено.

– Какво се е случило? – попита отново Лийша.

– Красианците – отвърна жената.

– Създателю, вече са нападнали Лактън? – попита Лийша.

Жената поклати глава.

– Разпрострели са се из райзънските селца, накарали са жените да се покрият, а мъжете са завлекли да се бият с демони. Избират си райзънски момичета за съпруги, както фермерите избират кое пиле да заколят, а момчетата водят в тренировъчни лагери, където ги учат да мразят собствените си семейства.

Лийша се намръщи.

– Селцата вече не са безопасно място – продължи жената. – Тези, които можеха, тръгнаха към същинския Лактън, а някои останаха да защитават домовете си, но останалите тръгнахме към Хралупата да търсим Избавителя. Нямаше го, но хората казват, че е отишъл в Анжие, затова и ние тръгваме нататък. Ха да видим дали той няма да оправи нещата.

– Всички така се надяваме – въздъхна Лийша, запазвайки съмненията си за себе си.

Върна ѝ бебето и се качи отново в каручката.

– Трябва веднага да стигнем в Хралупата – каза тя на останалите и погледна Гаред.

– Освободете пътя! – гръмна лъвският рев на огромния дървар и хората се изпотрепаха, за да се дръпнат, докато той напредваше към тях с тежкия си кон. Палатки, одеяла и защити бяха вдигнати на мига. Лийша съжаляваше, че всичко това се налага, но каручката не можеше да излезе от пътя, а децата ѝ се нуждаеха от нея.

Щом вече можеха да се придвижат между хилядите бежанци, четиримата препуснаха в галоп, но до залез все още бяха далеч от Хралупата. Само един мек поглед от Лийша бе достатъчен, за да накара Роджър да подхване цигулката, и те продължиха в мрака, като се водеха единствено от светлината на Лийшината светеща тояга, а музиката на Роджър им беше щит срещу ядроните.

Лийша виждаше демоните на ръба на светлината, които се люлееха в такт с музиката, докато бавно следваха Роджър хипнотизирани.

– По-добре щеше да е, ако нападаха – заяви Уонда. Държеше в готовност грамадния си лък, зареден със защитена стрела.

– Странно си е – съгласи се Гаред.

Към полунощ вече бяха стигнали до колибата на Лийша в покрайнините на Хралупата. Спряха само за малко, докато Лийша прибере най-ценното от товара им, преди да продължат в мрака към самото градче.

Ако преди им бе изглеждало пренаселено, то положението сега беше в пъти по-зле. Бежанците от Лактън бяха пристигнали по-подготвени, с палатки, защитни кръгове и покрити каручки с провизии, но се бяха изсипали по ръба на забраната от почти всички страни и така отнемаха от силата на магията ѝ.

Лийша се обърна към Гаред и Уонда.

– Намерете останалите дървари и разчистете забраната. Всяка палатка или каручка на по-малко от три метра от великозащитата да се премести или ядроните ще закрачат по улиците.

Двамата кимнаха и тръгнаха.

Тя се обърна към Роджър.

– Намери Смит и Джона. Искам да свикаме съвета още тази нощ. Не ме интересува кой си е легнал.

Роджър кимна.

– Сигурно няма нужда да питам къде ще бъдеш ти.

Той скочи от каручката и вдигна качулката на защитеното си наметало, а тя обърна към лечебницата.

* * *

Джардир вдигна поглед, когато Абан докуцука до тронната зала.

– Днес ми изглеждаш почти пъргав, кхафите.

Абан се поклони.

– Пролетният въздух ми вдъхва сили, Шар’Дама Ка.

Ашан изсумтя от едната страна на Джардир. Джаян и Асъм не реагираха, тъй като се бяха научили да не се заяждат с Абан пред баща си.

– Какво знаеш за това място, наречено Хралупата на Избави-теля? – попита Джардир, без да им обръща внимание.

172