Пустинното копие - Страница 177

177

– Алагаите не ги виждат, сякаш двете са сложили Наметалото на Каджи – отбеляза Ашан.

Демон разпори гърдите на един от северняците, той изкрещя и падна, изпускайки брадвата си. Жените с наметалата изтичаха до човека, като по-високата уцели демона с лъка си, а по-слабата коленичи до пострадалия. Свали качулката си и Джардир видя лицето ѝ.

Тя беше по-красива дори от Иневера, с млечнобяла кожа в рязък контраст с косата ѝ, черна като бронята на каменен демон.

Жената разкъса ризата на ранения и обгрижи раната му, докато стражарката ѝ я пазеше, като стреляше по всеки алагай, дръзнал да приближи.

– Да не би да е някаква северна дама’тинга? – зачуди се Джардир на глас.

– По-скоро е дивашката ѝ пародия – подигра се Ашан.

След миг красивата жена нареди нещо на стражарката си, която преметна лък през рамо и вдигна пострадалия. Пътя им препречиха няколко алагаи, но северната дама’тинга бръкна в кесията си и извади някакъв предмет. В ръката ѝ пламна огън, тя замахна и го метна. Експлозията очисти пътя им от алагаите, които изпопадаха на земята, без да помръднат повече.

– Може и да са диваци – каза Джардир, – но тези северняци съвсем не са немощни.

– Мъжете им трябва да са по-големи страхливци и от кхафитите, щом разчитат жени да ги спасяват – намеси се Шанджат. – Бих предпочел да умра на бойното поле.

– Не – рече Джардир, – ние сме страхливците, задето се крием в сенките, докато чините водят алагай’шарак.

– Те са ни врагове – отбеляза Ашан.

Джардир го погледна и поклати глава.

– Може би през деня, но в нощта всички хора са братя.

Той загърна лицето си, вдигна копие и с боен вик се впусна в битката.

Стъписаните му хора се поколебаха, ала и те изреваха и го последваха.

* * *

– Красианци! – извика Меръм, съпругата на касапина.

Роджър вдигна изненадан поглед и разбра, че е права. Десетки красиански воини в черни одежди се спускаха към сечището, размахвайки копия и надавайки бойни възгласи. Кръвта му се смрази, а лъкът се плъзна от цигулката му.

В този миг едва не го уби демон, но Гаред отряза замахващата ръка с мачетето си.

– Не изпускайте демоните от очи! – изгърмя Гаред така, че да го чуят всички дървари. – Няма да се опрем на красианците, ако оставим на демоните да им свършат цялата работа!

Съвсем скоро обаче стана ясно, че красианците нямат никакво намерение да нападат хралупарите. Водени от мъж с бял тюрбан и защитено копие, което сякаш цялото беше от излъскано сребро, те се нахвърлиха върху дървесните демони като глутница вълци на кокошарник и започнаха да ги избиват умело и ефективно.

Предводителят им нагазваше съвсем сам насред шайки демони, но смелостта му имаше покритие, защото ги умъртвяваше с лекотата на Защитения – копието му се размазваше пред погледа, а движенията му бяха нечовешки бързи.

Останалите воини сключиха щитове и започнаха да косят демоните като летен ечемик. Една от групите бе предвождана от мъж в чисто бели одежди, който се отличаваше на фона на воините в черно. Човекът с белите дрехи не носеше оръжия, но крачеше уверено през бойното поле. Срещу него се хвърли дървесен демон, обаче той стъпи встрани, спъна ядрона и го изблъска в копието на един от воините си.

Друг демон го нападна, но мъжът в бяло извъртя тялото си наляво, после надясно, без дори да помръдне крака, и с лекота избегна ноктите на демона. При третото замахване от страна на ядрона човекът хвана китката му и я изви, като по този начин обърна силата на нападението срещу демона и го преметна по гръб. В следващия миг друг воин прободе небрежно ядрона.

Роджър и останалите си бяха представяли, че разчистването ще продължи цяла нощ. Затова бяха подготвили резервни бойци, които да се намесят при нужда, и огромно количество от огнетиите на Лийша.

С помощта на красианците битката приключи за броени минути.

* * *

След като падна и последният демон, красианци и зеленоземци замръзнаха по местата си и впериха потресени погледи едни в други. Никой не пусна оръжието си, тъй като не бяха сигурни дали битката е приключила, но никой не смееше да направи първата крачка, преди да се произнесат водачите им.

– Чините ни гледат само с по едно око – каза Джардир на Ашан.

Ашан кимна.

– Другото им е насочено към гиганта и червенокосото кхафитче, което накара алагаите да избягат от ужас.

– Но и те не помръдват като всички останали – отбеляза Джардир.

– Значи не са истинските водачи – предположи Ашан. – Кай’ша-руми или там както ги наричат неверниците. Гигантът може дори да им е Шарум Ка.

– И все пак мъже, достойни за уважение – рече Джардир. – Ела.

Той отиде при двамата и пъхна копието в сбруята на рамото си, след което вдигна ръце, за да покаже, че не им мисли злото. Когато застана пред мъжете, той се поклони учтиво.

– Аз съм Ахман, син на Хошкамин от рода на Джардир, син на Каджи – каза той на идеален тесански и видя как очите им светнаха, щом разпознаха езика си. – Това е Дамаджи Ашан.

Той посочи Ашан, който повтори лекия поклон на водача си.

– За мен е чест – поздрави Ашан.

Двамата зеленоземци се спогледаха странно. Накрая червенокосото момче сви рамене и гигантът се отпусна. Джардир с изненада установи, че момчето ръководи.

– Роджър, син на Джесъм от странноприемниците на Речен мост – отвърна червенокосото момче и отметна назад шарената си пелерина. Единия си крак изнесе напред, а другия назад и се снижи за някакъв зеленоземски поклон.

177