Пустинното копие - Страница 181

181

– Той е Избавителя, само това ти трябва да знаеш – изръмжа Гаред. – Върна ни магията, която сме загубили преди толкоз много години.

– Бойните защити, с които се борите с алагаите – предположи Джардир.

Гаред кимна.

– Може ли да видя оръжие, което той е защитил? – попита Джардир.

Гаред се поколеба и стрелна поглед към Лийша. Джардир инстинктивно последва взора му и сините ѝ очи като спокойна вода отново заплашваха да го удавят в тайните си дълбини. Тя се усмихна и по него премина тръпка.

– Ще ви покажем – отвърна Лийша и се усмихна сдържано, – ако вие ни покажете някое от вашите. Може би вашето копие?

Дори Абан ахна от нейното безочие, но Джардир само се усмихна. Той посегна към копието си, а Ашан сграбчи ръката му.

– Избавителю, недей! – изсъска той. – Ръцете на чините не са достойни за копието на Каджи!

– Това вече не е копието на Каджи, Ашан – каза Джардир на красиански. – Това е Копието на Ахман и аз ще правя с него, каквото си искам. Не за пръв път го докосват чински ръце, а силата му си е налице.

– Ами ако го откраднат? – попита Хасик.

Джардир го погледна с хладни очи.

– Опитат ли, ще избием всички мъже, жени и деца в това градче и ще го сринем със земята.

Щом въпросът беше приключен, той вдигна копието хоризонтално пред себе си. В отговор Гаред посегна към колана си и извади дълго острие. Хасик и Шанджат застанаха нащрек, готови да нападнат, но гигантът обърна оръжието и го подаде на Джардир с дръжката напред. Размениха си оръжията едновременно.

Изведнъж изчезнаха всякакви обноски и преструвки, щом тези, които разбираха от защити, се втурнаха да разглеждат оръжията.

Джардир обърна дългия нож, за да хване светлината, която премина на лъскави вълни по сложните защити, издълбани по повърхността му. Веднага видя, че повечето защити бяха същите, каквито използваха и неговите хора, за да защитят оръжията си – символи, взети от Копието на Каджи, на което бяха изписани почти всички съществуващи бойни защити.

Но символите не бяха изписани само за да вършат работа, като тези по примитивните копия на дал’шарумите. В тях бе вложено художествено майсторство, каквото Джардир бе виждал само в изработката на Копието на Каджи. По това оръжие също се лееха в хармония стотици защити, които изплитаха мрежа с невероятна сила, а мрежата бе толкова красива за човешкото око, колкото ужасяваща за алагайското.

– Истинска прелест – прошепна Джардир.

– Безценно е – допълни Абан.

– Възможно ли е този Защитен да е откраднал символите от Анокх Слънце? – зачуди се Ашан.

– Смешна мисъл – сряза го Джардир. – Никой не е стъпвал там от хиляда години, освен...

Той погледна хората си и всички погледи се озариха от една и съща мисъл.

– Не – каза накрая Джардир. – Не, той е мъртъв.

– Разбира се, няма как да не е – поде Ашан след кратка пауза и всички закимаха.

Вдигнаха очи и видяха Лийша и баща ѝ, който си бе сложил очилата, да разглеждат Копието на Каджи прекалено внимателно. Вече бе стояло достатъчно дълго в ръцете им, за да оценят великолепието му, а Джардир не виждаше причина да разкрива все още всичките му тайни.

– Тези защити са силни – каза той и подаде ножа на Гаред с дръжката напред.

След това погледна настоятелно към копието и зеленоземците му го върнаха с неохота. Изпълненият с копнеж поглед на Лийша, докато подаваше обратно оръжието, накара Джардир да се почувства удовлетворен. Тя жадуваше за тайните, изписани по повърхността му.

– Къде е този Защитен? – обърна се Джардир към Гаред, след като копието се върна обратно на сигурно на рамото му. – Много бих искал да се срещна с него.

– Той идва и си отива – намеси се Лийша, преди Гаред да успее да отговори.

Джардир ѝ кимна.

– Той ли ви даде това чудодейно наметало? То е като самата Роба на Каджи, с която човек минава покрай алагаите, без дори да го забележат.

Бузите на Лийша поруменяха и Джардир разбра, че по някакъв начин ѝ е направил комплимент.

– Сама направих Непрозримите наметала – призна тя. – Измених няколко защити за объркване и зрение, както и една лека забрана, така че никой ядрон, бил той голям или малък, да не може да види онзи, който ги носи.

– Невероятно – възкликна Джардир. – Сигурно Еверам ви шепне на ухото, щом изменяте защити, и то за да направите нещо толкова красиво и мощно.

Лийша погледна надолу към наметалото си, с което си играеше разсеяно. Накрая тя цъкна, изправи се и отвори сребърната закопчалка на врата си.

– Вземете го – каза тя и подаде наметалото на Джардир.

– Да не си полудяла?! – извика Илона и понечи да ѝ препречи пътя, както Ашан бе направил преди малко с Джардир.

– Наметалото върши работа само срещу демони – каза тя не само на Джардир, но и на майка си. – Вземете го, за да си спомняте кой е истинският ви враг дори след като слънцето изгрее на сутринта.

Тя издърпа ръката си от хватката на Илона и подаде мантията на Джардир.

Джардир сложи длани на масата и се поклони.

– Подаръкът е прекалено щедър, а аз нямам какво да ви дам в замяна. Евераме, не мога да приема.

– Единственото, което искам, е да си спомняте това – рече Лийша.

Джардир отново се поклони и взе чудното наметало, без да вярва на очите си. Ако символите по оръжието на онзи така наречен Защитен бяха хармония, тези по Непрозримото наметало на Лийша бяха истинска симфония. Той сгъна мантията внимателно и я прибра в робата си, преди той самия или някой от съветниците му да се впусне да разучава подаръка до безкрай.

181