Пустинното копие - Страница 182

182

– Благодаря ви, госпожице Лийша, дъщеря на Ърни, билкарка от Хралупата на Избавителя – каза той и отново се поклони. – Правите ми огромна чест с този подарък.

Лийша се усмихна и се върна на мястото си. Изведнъж зеленоземците си зашепнаха един на друг, правейки се, че си сърбат чая. Джардир ги остави да си говорят и се обърна към Абан.

– Кажи ми за червенокосото момче, което се облича като кхафит – нареди му той.

Абан се поклони.

– Зеленоземците наричат такива като него жонгльори, Изба-вителю. Пътешестват, разказват истории и свирят. Обличат се в ярки цветове, за да ги разпознават. Професията им се почита, а тези, които я практикуват, често биват ценени високо като вдъхновители.

Джардир кимна, все още смилайки информацията.

– Музиката му влияеше на алагаите. Направляваше ги. Кажи ми повече за това.

Абан сви рамене.

– В историите за Защитения се споменава момче, което омайва алагаите с вълшебството си, но не знам нищо за тази сила. Предполагам, че не е често срещана.

* * *

Роджър с неудобство забеляза потайните красиански погледи, насочени към него. Ясно беше, че го обсъждат, и макар обученото му ухо вече да бе започнало да различава звуците и строежа на учудващо мелодичния им език, все още не го разбираше.

Красианците едновременно го ужасяваха и привличаха, почти като Защитения. Роджър не беше само цигулар, но и разказвач, и макар да беше измислил много истории за Красия, досега не бе срещал никого от тази страна. В ума му се стрелкаха хиляди въп-роси, но се оплитаха веднага щом стигнеха езика му, защото пред него не бяха екзотичните принцове от разказите му. Вече беше посетил Райзън и бе видял делата им. Колкото и културни да бяха, те си оставаха убийци, изнасилвачи и разбойници.

Джардир мерна Роджър и преди момчето да успее да отмести очи, погледите им се срещнаха. Роджър се стресна, изведнъж се почувства като притиснат до стената заек.

– Извинете ни, държахме се неучтиво – рече Джардир и се пок-лони.

Роджър се престори, че си чеше гърдите, но това бе само извинение, за да докосне талисмана си. Черпеше сила не само от медальона, но и от успокоителното присъствие на Гаред от едната му страна. Не за пръв път се радваше, че якият дървар се бе заклел да го пази.

– Няма нищо – отвърна той и кимна.

– Сред нашия народ няма жонгльори – поясни Джардир. – Професията ви привлече вниманието ни.

– Нямате музиканти? – изумено попита Роджър.

– Имаме – отвърна Джардир, – но в Красия музиката се свири само във възхвала на Еверам, а не за да омайва демони на бойното поле. Кажете, обичайно ли е това умение на север?

Роджър се изсмя гръмогласно.

– Никак даже – той гаврътна чашата си чай, съжалявайки, че не съдържа нещо по-силно. – Дори не мога да го преподам. Аз самият не знам как точно го правя.

– Може би Еверам ви говори – предположи Джардир. – Може би е благословил рода ви с тази сила. Някой от синовете ви показвал ли е подобни заложби?

Роджър отново се разсмя.

– Какви синове? Та аз дори не съм женен.

Красианците изглеждаха потресени от този факт.

– Мъж с вашите способности би трябвало да има много съпруги, които да износят синовете му – рече Джардир.

Роджър се изкиска и вдигна чашата си към тях.

– Съгласен съм. Би трябвало да имам много съпруги!

Лийша изсумтя.

– Искам да видя как ще се оправиш и с една.

Всички от двете страни на масата се посмяха на негов гръб. Той изтърпя това, без да се противи. В Хралупата шегите по негов адрес не бяха нищо ново, но усети и как бузите му почервеняха. Погледна Джардир и видя, че красианският владетел не е сред тези, които се смееха.

– Мога ли да ви задам един личен въпрос, сине на Джесъм? – попита Джардир.

Като чу името на баща си, Роджър докосна медальона и кимна.

– Откъде ви е този белег? – попита Джардир и посочи ръката с липсващи два пръста и част от дланта, която Роджър бе вдигнал. – Изглежда стар, прекалено стар, за да сте го получили в битка с алагаите като голям, а и не ви пречи, сякаш години наред живеете с него.

Роджър усети как кръвта му се смрази. Очите му се стрелнаха към дебелия търговски принц в шарените копринени одежди. Събратята му се отнасяха към него с такова презрение само защото бе сакат. Зачуди се дали красианците не го мислеха за непълноценен мъж, щом имаше половин ръка.

Всички останали се бяха умълчали и чакаха отговора на Роджър. До този момент ги бяха подслушвали с половин ухо, но сега вече видимо се втренчиха в двамата.

Роджър се намръщи. Толкова по-различни ли са хралупарите? – зачуди се той. Нито един от тях, дори Лийша, не бе обелвал и дума за ръката му – правеха се, че не е там, и я зяпаха, когато мислеха, че никой не ги гледа.

Поне е искрен в любопитството си – помисли си Роджър и погледна обратно към Джардир. – И пукнат клат не давам какво мисли за мен.

– Демони разбиха защитите ни, когато бях на три – започна той. – Баща ми застана на пътя им с метален ръжен в ръка, докато майка ми тръгна да бяга с мен. Огнен демон се хвърли на гърба ѝ и захапа ръката ми, а после рамото ѝ.

– Как оцеляхте? – попита Джардир. – Баща ви ли ви спаси?

Роджър поклати глава.

– Баща ми вече е бил мъртъв. Майка ми уби огнения демон и ме пъхна в една дупка.

От всички страни на масата се разнесоха ахкания и дори очите на Джардир се разшириха изведнъж.

– Майка ви е убила огнения демон? – попита той.

Роджър кимна.

– Издърпа го от мен и го удави в едно корито. Водата закипя, а целите ѝ ръце почервеняха и станаха на мехури, преди онзи да спре да мърда.

182