Пустинното копие - Страница 183

К оглавлению

183

– О, Роджър, колко ужасно! – изстена Лийша. – Никога не си ми разказвал това!

Роджър сви рамене.

– Не си ме питала. Досега никой не ме е питал за ръката ми. Всички, дори и ти, я избягвате с поглед.

– Винаги съм си мислела, че искаш лично пространство – защити се Лийша. – Не исках да те карам да се чувстваш неудобно, като обръщам внимание на твоята...

– Уродливост? – предположи Роджър, подразнен от съжалението в гласа ѝ.

Джардир се изправи рязко, видимо угнетен. Всички от двете страни на масата се напрегнаха, готови във всеки момент да се хвърлят на бой или да избягат.

– Това е белег от алагай! – извика той, пресегна се през масата, сграбчи ръката на Роджър и я вдигна високо така, че всички да я видят. – Ний да вземе всеки, който те погледне със съжаление. Това е медал!

– Белезите показват отказа ни да паднем пред алагаите! – извика той. – И пред Самата Ний! Те Ѝ казват, че сме погледнали в пастта на Нейната бездна и сме плюли в нея!

– Хасик! – Джардир посочи най-едрия си воин.

По негова заповед воинът се изправи и разтвори бронираната си роба, разкривайки полукръг от белези от зъби, който покриваше половината му тяло.

– Глинен демон – каза той с тежък акцент. – Голям – допълни и разпери ръце.

Джардир се обърна към Гаред и присви очи предизвикателно.

– Не е зле – изсумтя Гаред. – Май ще го бия обаче.

Той дръпна ризата от мускулестата си гръд и показа дебели линии от нокти, които тръгваха от дясното му рамо и стигаха до лявото му бедро.

– Дръвчо добре ме подреди – каза той. – Ако бях по-дребен, щеше да ме среже на две.

Роджър гледаше с изумление как из цялата стая хората се заизправяха като вълнӚ и показваха белезите си, изкрещяваха историите си и спореха кой от кой е по-голям. След изминалата година в Хралупата почти никой не се беше разминал с по-малко от един.

Но в салона не се усещаше съжаление. Хората се смееха с глас на историите за смъртоносни удари, избегнати на косъм, които някои даже разиграха, и дори красианците се пляскаха по коленете с възхита. Роджър погледна Уонда, момичето, по чието лице се спускаше огромен белег, и осъзна, че за пръв път я вижда да се усмихва.

Докато глъчката още беше в разгара си, Джардир се качи на пейката си като майстор жонгльор.

– Нека алагаите видят белезите ни и забравят всякаква надежда! – извика той и свали робата си.

По маслинената му кожа изпъкваха мускули, но не те предизвикаха изумените погледи на всички в салона. Бяха белезите му. Защити. Стотици или хиляди дори, врязани в кожата му като татуировките на Защитения.

– Нощите да ме вземат, може би той наистина е Избавителя – прошепна Роджър.


Двайсет и пета глава
НА ВСЯКА ЦЕНА


333 СЗ ПРОЛЕТ

Почвай да куцаш по-бързо – изсмя се Хасик на Абан – или ще изостанеш в мрака.

Абан погледна измъчено, а потта се стичаше на рекички по широкото му лице. Ахман бе задал бързо темпо обратно към красианския лагер и крачеше напред с Ашан, оставил клетия Абан приклещен между Хасик и Шанджат, двама мъже, които го тормозеха още от детството, а сега му причиняваха и по-лоши неща.

Само седмица по-рано Хасик бе изнасилил една от дъщерите на Абан, когато дошъл да остави писмо в шатрата им. А преди това – една от жените му. Джурим и Шанджат бяха решили да вземат под крилото си синовете ний’шаруми на Абан в Каджи’шараджа и да им внушат такава омраза към кхафитския им баща, че сърцето на Абан се късаше само при мисълта. Всички Копия на Избавителя му се подиграваха и го плюеха, а когато Шар’Дама Ка не беше наоколо, го удряха както им дойде. До един познаваха отдавна Ахман и негодуваха, задето Избавителя се вслушва в съветите на кхафита, а не в техните. Търговецът бе наясно, че ако изгуби благосклонността на Ахман, животът му наистина щеше да бъде кратък.

Но в момента, в който излязоха от забраната на гигантската защита, очертаваща Хралупата на Избавителя, Абан го полазиха тръпки и той се принуди да приеме, че каквото и да му стореха шарумите, нямаше да се откаже от закрилата им в нощта заради някаква си гордост.

Такава беше съдбата на кхафита.

– Не разбирам защо се държиш с чинските слабаци, все едно са истински мъже – каза Ашан на Ахман по пътя.

– Тези хора са силни – отвърна Ахман. – Дори жените им имат алагайски белези.

– Жените им са нагли като проститутки – заропта Ашан – и мъжете им би трябвало по-често да им показват опакото на ръката си. А онази, дето ги води, е най-ужасната от всички! Не мога да повярвам, че ѝ позволи да те хока като... като...

– Дама’тинга ли? – попита Ахман.

– По-скоро като Дамаджаха – отвърна Ашан. – А тази жена не е нито едното, нито другото.

Лицето на Ахман потрепна, едва забележим признак на раздразнението му, който все пак можеше да накара Абан да се втурне към най-близкото скривалище, стига да се намереше такова.

Ала Ахман сдържа гнева си.

– Помисли само, Ашан – каза той. – Струва ли си да хабя воини, за да завладеем тези хора и да водим Шарак Ка, след като те вече се бият с алагаи?

– Но не признават теб като свой владетел, Шар’Дама Ка – отбеляза Ашан. – Според Евджаха всички воини трябва да се подчиняват на Избавителя, за да спечелим Шарак Ка.

Ахман кимна.

– Така и ще стане. Но аз не обединих племената на Красия чрез кръвопролития. Съюзихме се, като смесих кръвта си с тяхната. Ожених се за техните дама’тинги. Не виждам защо да не постъпя така и със Севера.

– Би се оженил за тази... тази... – запъна се Ашан невярващо.

183