Пустинното копие - Страница 185

185

Абан поклати глава.

– Но дори Каджи не е имал две дживах ка.

Джардир потри ръце, усещайки гладките белези от защитите, врязани в кожата му, докато обмисляше идеята.

– Каджи е живял преди три хиляди години – каза той накрая – и свещените текстове си остават недовършени. Кой може да каже със сигурност колко дживах ка е имал?

Хитрият Абан не отговори веднага и Джардир се усмихна.

– Утре ще посетиш дома на бащата на Лийша, за да си върнеш дълга – нареди му той, – и да го питаш какъв откуп иска за нея.

Абан се поклони и си тръгна.

* * *

Абан се усмихваше на зеленоземците, докато куцукаше през градчето, подпрян на патерицата си с камилска глава. Те го наб-людаваха, много от тях с недоверие. Въпреки че в Красия гледаха на патерицата му като на покана за издевателства, сред чините, изглежда, имаше обратния ефект. Те биха се срамували да ударят човек, който не може да се защити, точно както биха се срамували да ударят жена. Това обясняваше защо жените им си позволяват толкова много.

С времето Абан разбра, че зелените земи му харесват все повече и повече. Времето не беше нито прекалено горещо, нито прекалено студено, както в пустинята, която прескачаше от едното на другото. Северът притежаваше изобилие, за каквото Абан не бе и мечтал. Виждаше безкрайни възможности за печалба. Жените и децата му вече бяха направили цяло състояние в Изобилието на Еверам, а повечето от зелените земи въобще не бяха разработени. Той беше богат в Красия, но там го смятаха за половин мъж. На север би могъл да живее като дамаджи.

Не за пръв път Абан се замисляше за истинските намерения на Ахман. Той наистина ли вярваше, че е Избавителя и че бракът с онази жена е по волята на Еверам? Или това бяха просто прищевки, които да изтъкнат властта му?

Ако беше друг човек, Абан веднага щеше да реши второто, но за подобни въпроси Ахман винаги се бе проявявал като наивно искрен и на търговеца му бе лесно да си представи как той вярва напълно в заблудите за величието си.

Това беше направо смешно, разбира се, но вярата в неговата божественост, която споделяха почти всички мъже, жени и деца от Красия, даваше на Ахман такава всеобхватна власт, че почти нямаше значение дали е вярно, или не. Във всеки случай обаче Абан служеше на най-влиятелния човек в света и дори да не бяха първи приятели, както в детството си, двамата поне си бяха заели поз-натите роли.

Но сега към картината се добавяше нов образ, Дамаджахата, а Абан беше прекалено умел манипулатор, за да не познае друг насреща си. Иневера въздействаше на Ахман, за да постигне собствените си цели, а целите ѝ бяха ясни дори за търговеца, който все пак беше натрупал богатство заради способността си да вижда за какво копнеят чуждите души.

Дамаджахата влияеше по някакъв тайнствен и неразгадаем начин на Ахман. Той беше Шар’Дама Ка. Въпреки че беше дама’тинга, една дума от него и хората биха я разкъсали на парчета само за да му угодят.

Абан обаче нямаше да сглупи и да застане между тях. Доста-тъчно дълго бе издържал жив, за да не допуска подобни безумни грешки. В момента, в който Иневера усетеше, че не ѝ е предан, тя щеше да го смачка със сандала си като скорпион и дори Ахман нямаше да може да я спре. Абан стоеше толкова по-долу от Дамаджахата, колкото тя под Ахман. Даже по-долу.

С една жена може да се справи само и единствено друга жена – често му беше казвал баща му, преди да умре. Добър съвет.

Лийша Пейпър би разтърсила самите основи, върху които се крепеше властта на Иневера, и може би щеше изцяло да освободи Ахман от Дамаджахата. А най-хубавото беше, че Иневера никога не би прозряла намесата на Абан.

Търговецът се ухили широко.

* * *

Абан откри с удоволствие, че на живо Ърни бе също толкова инатлив в пазарлъка, колкото се беше показал и чрез вестоносците. Абан таеше омраза към всеки, който не можеше да се пазари. Изключение от правилото беше само Ахман, който не искаше, не че не можеше.

Накрая договориха справедлива цена, но след като Абан я утрои, както му бе наредил Джардир, сумата стана значителна. Ърни и жена му изглеждаха доста доволни, докато Абан броеше жълтиците.

– Цялата стока е тук – каза Ърни, остави на тезгяха кутията с Лийшините листове с изсушени цветя и вдигна капака.

Абан прокара внимателно пръст по най-горния лист от разноцветното тесте и усети релефа на красиво подредените цветя, вмъкнати в хартията. Затвори очи и вдиша.

– Дори след толкова много време все още ухаят – каза той с усмивка на уста.

– Дръжте ги на сухо и ще издържат цяла вечност – посъветва го Ърни, – или поне както я виждаме ние, смъртните.

– Дъщеря ви, изглежда, е докосната от Еверам – отбеляза Абан. – Идеална във всяко отношение, точно като небесен серафим.

Илона изсумтя, но Ърни я изгледа свирепо и тя утихна.

– Така е – съгласи се Ърни.

– Моят господар би желал да я откупи за съпруга – рече Абан. – Той ме е упълномощил да преговарям за отплатата, а тя ще бъде много щедра.

– Колко щедра? – попита Илона.

– Няма значение! – сопна се Ърни. – Няма да продам Лийша, като че ли е някакъв кон!

– Разбира се, разбира се – каза Абан и започна да се кланя, опитвайки се да си спечели време, за да прецени как да действа по-нататък. Не беше очаквал Ърни да реагира така и не знаеше дали се е обидил наистина, или просто се опитваше да ѝ вдигне цената.

– Моля да извините лошия ми подбор на думи – каза Абан. – Езикът ви, изглежда, ме затруднява в най-деликатните моменти. Не съм искал да ви обидя.

185