Пустинното копие - Страница 187

187

– Какво ще ѝ кажете? – попита Абан.

Джардир се извърна към него.

– Нямам представа – каза той искрено. – Но такава е волята на Еверам, затова разчитам, че каквото и да кажа, ще бъде правилно.

Абан се намръщи.

– Не мисля, че нещата ще се получат така, Ахман.

Джардир погледна Абан, наясно с всичко, което бе останало недоизказано. Търговецът много приличаше на Пар’чин в това отношение. Учтив. Толерантен. Абсолютен скептик.

Джардир погледна своя стар приятел и изпита огромно съжаление към него, тъй като най-накрая осъзна какво е да си кхафит. Еверам не им говореше. Абан може и да използваше името на Създателя във всяко второ изречение, но никога не бе чувал гласа Му и не бе изпитвал екстаза от това да се остави на божествената Му воля. На Абан му говореха само парите и той щеше да остане техен роб завинаги.

Но и това беше част от замисъла на Еверам, защото кхафитът забелязваше неща, които убягваха на всеки друг, неща, крайно необходими на Джардир, за да спечели Шарак Ка.

Джардир сложи ръка на рамото на Абан и се усмихна тъжно.

– Разбирам мнението ти, приятелю, ала ако не вярваш на Създателя, поне се довери на мен.

Абан се поклони.

– Разбира се. Но да ви посъветвам поне да не споменавате другите си съпруги. Майка ѝ ми каза, че ревността на госпожица Лийша е като ураган.

Джардир кимна, без въобще да се изненадва, че такава жена си знае цената и очаква другите жени да ѝ отстъпват. Това го накара да я желае дори още повече.

* * *

Роджър без ентусиазъм преведе чираците си през серия упражнения. Леко бяха напреднали, но винаги щом Кендъл се наведеше за калъфа на цигулката си, той виждаше горния край на белезите, които минаваха през гърдите ѝ. Раните от демон може и да бяха почетен знак, обаче те напомняха на Роджър колко много още им оставаше на чираците, докато се подготвят за нощта. Надяваше се учителите от Гилдията на жонгльорите да дойдат скоро.

Дърварите пък тренираха от другата страна на пътя в Ядронското гробище. Имаше още много работа по новата великозащита, но докато красианците лагеруваха в сечището, никой от дърварите не искаше да я върши. Гаред бе разпределил групи, които да патрулират из града, а останалите се бяха събрали на гробището, за да тренират, пък и при нужда да са в готовност. Лийша щеше да се разгневи, ако разбереше, че работата не върви, но дори след всичко преживяно тя все още се доверяваше прекалено много на хората.

Чу се вик, при който Роджър вдигна поглед и видя красианския владетел да приближава към него, следван от двамата си стражи Хасик и Шанджат. Те носеха копията и щитовете си на гръб и макар Джардир да изглеждаше спокоен и ведър, воините се оглеждаха, сякаш бяха заобиколени от врагове. Неволно свиваха юмруци, защото ръцете им зовяха копията.

Джардир се отправи към Роджър, а Гаред нададе вик и заедно с неколцина дървари дотичаха, за да им препречат пътя. Стражите на Джардир се извърнаха, за да се изправят с лице към новодошлите, а копията и щитовете им внезапно се появиха в ръцете им. Дърварите също вдигнаха оръжията си, като видяха красианците, и сблъсъкът вече изглеждаше неминуем.

Но Джардир се обърна и погледна дърварите и шарумите.

– Ние сме гости на госпожица Лийша! – извика той. – Между нас няма да се пролее и капка кръв, докато тя не поиска друго.

– Тогава кажи на хората си да оставят копията – каза Гаред с брадва в едната ръка и защитен нож в другата.

Десетки дървари дотърчаха от гробището и застанаха зад Гаред, но това не развълнува Хасик и Шанджат, които едва ли не изгаряха от желание да се бият с всички тях. След като вече бе виждал как се сражават красианските воини, Роджър очакваше да се представят много по-добре от хралупарите.

Но в този миг Джардир изкрещя нещо на техния език и охраната му прибра копията, без да сваля щитовете.

– Не казах да ги приберете, а да ги оставите! – изръмжа Гаред.

Джардир се усмихна.

– Не можете да помолите своите гости да оставят ножовете си пред вратата, Гаред, син на Стийв.

Гаред понечи да отвърне, но Роджър го прекъсна.

– Разбира се, прави сте – каза той на висок глас, втренчил поглед в Гаред. – Прибери брадвата си – нареди той на грамадния дървар.

Гаред се опули. Роджър за пръв път му даваше заповед пред хора, и то такава, каквато дърварят лесно би отказал да изпълни, защото прибереше ли оръжието, всички дървари щяха да го сторят.

Погледите им се срещнаха, като този на Гаред се опълчваше, но понеже Роджър беше мим, лицето му лесно придоби суровото изражение на Защитения, а гласът му стана хриптящ като този, който Арлен използваше, за да плаши хората и да ги държи настрана от себе си.

– Няма да повтарям, Гаред – рече той и усети как волята на великана се пречупи.

Гаред кимна и отстъпи, върна брадвата в сбруята и ножа в канията си. Останалите дървари го погледнаха учудено, но последваха примера му донякъде спокойни заради численото си превъзходство.

Роджър се обърна към Джардир.

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Определено – отвърна Джардир и се поклони. – Бих искал да говоря с госпожица Лийша.

– Тя не е в града – каза Роджър.

– Разбирам. Бихте ли ми казали къде мога да я намеря?

– Ядрото да ни вземе, ако го направим! – изръмжа Гаред, но Роджър и Джардир пренебрегнаха коментара му.

– За какво? – попита жонгльорът.

– Тя ми даде невероятно скъп подарък, това наметало – обясни Джардир. – Бих искал да ѝ предложа дар със сходна стойност.

– Какъв дар? – попита Роджър.

187