Пустинното копие - Страница 188

188

Джардир се усмихна.

– Това е между мен и госпожица Лийша.

Роджър се замисли по въпроса. Част от него крещеше да не се доверява на този ухилен пустинен демон, който е избил и изнасилил толкова много хора, но Джардир, изглежда, си имаше свое разбиране за честта и жонгльорът не мислеше, че ще се опита да нарани Лийша, докато траеше примирието. А и ако подаръкът, който предлагаше, наистина бе магически, щяха да сглупят да не го приемат.

– Ще ви заведа при нея, ако оставите воините си – каза Роджър.

Джардир се поклони.

– Разбира се.

Стражите зароптаха гръмогласно, както и Гаред и някои от дърварите, но Джардир и Роджър отново не им обърнаха внимание.

– Намеренията ми спрямо госпожица Лийша са почтени и аз, разбира се, съм съгласен да имам придружител в нейно присъствие.

Роджър забеляза странния подбор от думи, но не намери причини повече да се противи. Скоро вече вървяха по пътеката към колибата на Лийша. Гаред бе настоял да дойде с тях и през цялото време гледаше Джардир свирепо, ала красианският предводител, за щастие, сякаш не забелязваше.

* * *

– Защо госпожицата не живее в магическата великозащита на градчето? – попита Джардир. – Аз не бих рискувал да я оставя насред алагаите, прекалено е ценна.

Роджър се разсмя.

– И цялото Ядро да се надигне тая нощ, по-безопасно място на света от колибата на Лийша едва ли ще намерите.

На Джардир много не му се вярваше, но когато се приближиха до колибата, видя, че пътеката е застлана с каменни защити, всяка от които бе достатъчно голяма, за да можеш да застанеш върху нея, без да я развалиш.

Джардир спря намясто и погледна камъните с изумление. Клекна и докосна камъка с длан.

– На Еверам брадата! Хиляда роби трябва да са се мъчили над дялането на тези камъни!

– Ний да не сме шайка пустинни робове като вас – промърмори Гаред.

Първият импулс на Джардир бе да го убие, но така нямаше да очарова госпожицата. Той прегърна обидата, вместо да се съсредоточава върху нея, и отново върна мислите си към пътеката.

– Защитите са излети, не са издялани – обясни Роджър, – нап-равени са от смес от камъни и вода, наречена етон, която, като изсъхне, се втвърдява. Лийша сама издълба отворите в земята, а камъка го изляха свободни хора.

Джардир огледа пътя напред с удивление.

– Това са бойни защити, и то свързани.

Роджър кимна.

– Всеки демон, който стъпи на пътечката, би могъл със същия успех да легне под слънчев лъч.

Джардир осъзна, че е бил надменен и наивен, като им се е прис-мивал. Въпреки всичките им варварски обичаи, дори Шарик Хора не притежаваше силата на някои от защитите на северната жена.

Дворът не беше по-малко забележителен, покрит с още от онези етонни пътечки, които изплитаха сложна защитна мрежа около колибата и обкръжаващите я части. В ярки цветове цъфтеше обширна градина, където билките и цветята бяха подредени в спретнати лехи, а линиите им образуваха още защити. Много от тях бяха непознати за Джардир, но той разбираше достатъчно, за да знае, че силата им не се изчерпва с гоненето или убиването на демони.

Усети волята на Еверам да бие в него по-силно отвсякога. Тази жена беше предопределена за негова съпруга. Какво ли не би могъл да постигне с нейната подкрепа и тази на Иневера?

* * *

Лийша слушаше успокояващия ритъм от цепенето на дърва на Уонда, докато билкарката готвеше обяда. Простата задача изчисти съзнанието ѝ и ѝ помогна да обмисли случилото се от миналата нощ, и да съпостави мъжете, с които се бе запознала, с историите на бежанците, както и с предупрежденията на Арлен.

Не че не вярваше на разказите им, просто Лийша предпочиташе сама да си създава мнение. Много от бежанците повтаряха клюки и преувеличаваха, а понякога сърцето на Арлен беше сурово и непримиримо. В Красия се беше случило нещо с него, бяха го наранили някак и той не можеше да прости, но след като не бе пожелал да говори за това, Лийша можеше само да гадае каква е истината.

Ала каквото и да беше вярно за красианците, едно беше сигурно – действително нямаха равни на бойното поле. Лийша беше забелязала това веднага щом ги видя да се впускат в битката. Дърварите като цяло бяха по-едри и с по-големи мускули, но въобще не се движеха с ловкостта, която отличаваше дал’шарумите. Петдесетте, които лагеруваха на сечището, биха могли да прокарат линия от разруха право през градчето още преди хралупарите да успеят да ги спрат, а ако и останалите воини на Джардир бяха наполовина толкова изкусни, Хралупата не би издържала дълго под напора им, независимо от благословените тайни на огъня.

И така, тя реши, че няма да се бият с тях, стига да можеше да се избегне. Едно беше да убиваш демони, но всеки човешки живот беше ценен. Според книгите от стария свят човечеството някога бе наброявало милиарди, но колко бяха останали след Завръщането? Четвърт милион може би? Самата мисъл, че пос-ледните хора на света могат да се сражават помежду си, я отвращаваше.

Но тя също така нямаше да се предаде. Не би наплюнчила пръс-тите си, за да навлажни Хралупата за красианците. Беше вложила прекалено много труд, за да обедини хралупарите след заразата да приемат бежанците от Райзън и Лактън, та да ги предаде просто ей така. Ако имаше начин да сключат мирен договор, тя трябваше да открие какъв е.

Според първата среща с красианския предводител сякаш излизаше, че това е възможно. Той беше културен и интелигентен, нямаше нищо общо с бясното животно, какъвто го описваха. Очевидно се придържаше към вярванията си, макар че Лийша на моменти ги смяташе за брутални и жестоки. Тя беше погледнала дълбоко в очите му и там не намери жестокост. Като строг баща, който раздаваше необходими шамари, Ахман Джардир действаше, както смяташе, че е най-добре за човечеството.

188