Пустинното копие - Страница 189

189

Лийша прекъсна работата си за миг и осъзна, че цепенето отвън е спряло. Вдигна поглед, щом Уонда отвори вратата и застана на прага.

– Измий се и сложи масата – заръча ѝ Лийша. – Обядът ще бъде готов след няколко минути.

– Извиня’ам се, госпожице, но Роджър и Гаред са дошли да ви видят – каза Уонда.

– Кажи им да дойдат и сложи още два комплекта прибори – рече Лийша.

Но Уонда не помръдна.

– Не са сами.

Лийша остави ножа си на дъската за рязане, избърса ръцете си в пешкира и отиде до вратата. На предната веранда стоеше Ахман Джардир напълно спокоен, сякаш без да забелязва свирепия поглед на Гаред. Над воинските си черни одежди носеше изтънчена роба, бяла като тюрбана му, в който бе загнездена короната му. Очите на Лийша потанцуваха по защитите ѝ, но тя се зас-тави да не се зазяпва. Свали поглед към очите му, ала това беше още по-лошо, защото те си пробиваха път към душата ѝ с такава сила, щото билкарката бе убедена, че прозират през нея.

Джардир се поклони дълбоко.

– Госпожице, простете ми, че идвам без предупреждение.

– Само кажи, Лийша, и ще го завлека там, откъдето е дошъл – закани се Гаред.

– Глупости – отвърна Лийша.

– Добре дошли – обърна се тя към Джардир. – С Уонда тъкмо щяхме да сядаме да обядваме. Бихте ли желали да се присъедините към нас?

– За мен ще бъде чест и удоволствие – заяви Джардир и отново се поклони.

Последва Лийша в колибата, но спря на вратата, за да си свали сандалите. Лийша забеляза, че дори краката му бяха покрити със защити. Ритникът му едва ли щадеше ядроните повече от този на Защитения.

* * *

Госпожица Лийша бе сготвила постна яхния, която поднесоха с пресен хляб и сирене. Джардир сведе глава, докато тя казваше молитвата, и всички започнаха да се хранят едновременно. Джардир понечи да надигне паницата си, за да пие, но забеляза, че зеленоземците държат своите на масата и използват някакъв инструмент, за да поднесат храната към устата си.

Погледна собствените си прибори и сред тях видя подобен инструмент – дървена лента с вдлъбнатина в края. Погледна Лийша и повтори движенията ѝ, вкусвайки яхнията ѝ. Беше изключителна, с тежки зеленчуци, каквито досега не бе опитвал. Излапа я на един дъх и по примера на Гаред и Уонда обра последните капки от паницата си с плътния зеленоземски хляб.

– Великолепно – похвали той Лийша и по него премина тръпка, щом видя радостта ѝ от комплимента. – Подобна храна нямаме в Красия.

Лийша се усмихна.

– Бихме могли да научим много едни от други, стига да намерим начин да заживеем в мир.

– Мир ли, госпожице? – попита Джардир. – Той е невъзможен на Ала. Не и докато алагаите властват в нощта, а мъжете се крият от тях.

– Значи слуховете са верни? – попита Лийша. – Искате да ни завладеете и да вдигнете нашите хора на Шарак Ка?

– Защо ще искам да завладявам вас? – попита Джардир. – Вашите хора са смирени пред Създателя и се изправят гордо в нощта, като проливат кръв в алагай’шарак редом с воините ми. Това ви прави евджахи, независимо дали го знаете, или не.

– Нищо не ни прави! – изръмжа Гаред. – Ня’аме нишо общо с твоите гнусни...

– Гаред Кътър! – изплющя гласът на Лийша като даматски камшик и го накара да млъкне. – Ако няма да се отнасяш любезно с госта ни, ще си държиш езика зад зъбите, иначе така ще го посипя с пипер, че цял месец дума няма да можеш да кажеш.

Гаред се сви, а Джардир отново онемя пред силата на тази жена. В сравнение с нея дама’тингите изглеждаха плахи.

Лийша се обърна към него.

– Извинете ни, Ахман. – тя се стресна, щом той се засмя ведро насреща ѝ. – Какво толкова казах?

– Името ми – отвърна простичко Джардир.

– Простете ми – рече Лийша. – Беше ли неуместно от моя страна?

– Напротив – каза Джардир. – От вашата уста звучи прекрасно.

Тя нямаше було, под което да скрие бузите си, и Джардир видя как бялата ѝ кожа поруменя при тези думи. За пръв път му се случваше да ухажва жена, но сякаш самият Еверам напътстваше езика му.

– Преди повече от три хиляди години – започна Джардир – моят прародител Каджи управлявал тази земя между Южното море и ледената пустош.

– Така ни учат историческите книги – съгласи се Лийша, – макар че три хиляди години са доста време и описанията са се... позамазали.

– Може би тук на север – предположи Джардир, – но храмът Шарик Хора в Пустинното копие е видял тези времена, че и по-ранни. Архивите ни са точни. Каджи наистина е властвал по тези земи, понякога със силата на копието си, друг път, като е сключвал съюзи с племената им, гарантирани с кръв.

Той се огледа около масата.

– Кръвта на Каджи бумти тук с пълна сила. Дори името ви, Хралупата на Избавителя, е в негова почит. Вие не сте чини, които да превземаме, а изгубени братя, които ще приемем в обятията си. Наричам ви племето хралупа и ви отдавам всички права, които произтичат от тази титла.

– Какви права? – попита Лийша.

Джардир бръкна в робата си и извади личния си Евджах. Корицата му беше от гъвкава кожа, украсена с релефни защити, а страниците му бяха позлатени. От него висеше червена панделка, готова да отбележи страница. Хартията беше мека и изтъняла от ежедневната употреба.

– Тези права – каза той и ѝ подаде томчето.

Лийша взе книгата като някой, който осъзнаваше стойността ѝ, и когато обърна тома, за да разгледа гръбчето му, Джардир си припомни, че тя беше дъщеря на книговезец. Тя избута паницата си настрана и разстла пред себе си кърпата, която бе лежала на коленете ѝ – чак тогава остави книгата на масата и я разлисти.

189