Пустинното копие - Страница 191

К оглавлению

191

– Уонда, придружи господин Джардир обратно към града – каза тя. – Гаред, ти можеш да довършиш връзването на цепениците.

Гаред изсумтя и взе брадвата на Уонда. Тя и Джардир потег-лиха надолу по пътеката. Роджър погледна Лийша, която кимна към вратата и влезе, а той я последва. Билкарката седна в стола на Бруна и се уви с шала ѝ. Това никога не беше добър знак.

– Как прие отказа ти? – попита Роджър, без да си прави труда да сяда.

Лийша въздъхна.

– Не го е приемал. Каза ми, че ми дава колкото време искам, за да обмисля въпроса. Покани ме да вървя с него в Райзън.

– Не можеш да отидеш – отсече Роджър.

Лийша вдигна вежда при тези думи.

– Нямаш право да ми нареждаш за кого да се омъжвам, също както и майка ми, Роджър.

– Да не би да казваш, че искаш да се омъжиш за него? – попита той. – Само след един чай и неловкия ни обяд?

– Разбира се, че не – отвърна Лийша. – Нямам никакво намерение да приемам предложението му.

– Тогава защо, по ядроните, ще му се хвърлиш в ръцете? – попита Роджър.

– Пред прага ни има войска, Роджър – започна Лийша. – Не виждаш ли смисъл да ги видим със собствените си очи? Да преброим палатките им и да разберем как мисли предводителят им?

– Не и на цената на собствения ни владетел – отвърна Роджър. – Херцог Райнбек не ходи лично в Мливари, за да види какви ги върши Юкор. Изпраща шпиони.

– Аз нямам никакви шпиони – рече Лийша.

Роджър изсумтя.

– Имаш над хиляда райзънци, които ти дължат живота си, а много от тях са оставили семействата си там. Със сигурност ще можем да убедим няколко да се върнат по домовете си и да се ослушват.

– Няма да казвам на хората да се излагат на опасност – възпротиви се Лийша.

– Но за себе си ще го направиш? – попита Роджър.

– Не мисля, че Ахман би ме наранил – допусна Лийша.

– Преди два дни беше пустинният демон, а сега е Ахман? Какво, да не би да си падаш по всеки, който се мисли за Избавителя?

Лийша се намръщи.

– Не искам да слушам повече такива приказки, Роджър.

– Не ме интересува какво искаш – сопна ѝ се Роджър. – Чувала си как красианците се държат с жените си. Каквото и да ти казва мазната змия, в момента, в който излезеш от обсега на нашите лъкове, ставаш негова собственост, а придружителят ти ще получи копие в окото.

– Значи няма да дойдеш с мен, така ли? – попита Лийша.

– Нощите да ме вземат, чу ли какво ти казах току-що? – нас-тоя Роджър.

– Всяка дума – отвърна Лийша, – но все пак отивам. Ако Ахман е такъв човек, значи войната е неизбежна и няма значение какво правим. Но ако съществува дори малък шанс да е мислел това, което каза на масата, тогава може би ще има възможност да намерим начин да съжителстваме, без да се избием взаимно, а това е по-важно за света от съдбата на Лийша Пейпър.

Роджър въздъхна и се отпусна на един стол.

– Кога тръгваме?


Двайсет и шеста глава
ЗАВРЪЩАНЕ В ПОТОКА НА ТИБИТ


333 СЗ ЛЯТО

Крепостта Мливари се смаляваше в далечината, докато Защитения яздеше мрачно напред. Щастието, което бе изпитал на излизане от имението на Рейджън и Елиса, беше пометено от срещата с Джейк. Разговорът се въртеше безспирно в ума му, но едва сега се появиха всички думи, които трябваше да изрече, макар че и те не му помогнаха да се отърси от измъчващото го чувство, че приятелят му е прав.

Искаше му се да се разсее и отвори книгата, която му беше дал Ронел, ала в нея не намери никаква утеха. На страниците ѝ бяха Лийшините безценни тайни на огъня, наред със скици на метални изделия, които използваха мощта му за точна стрелба. Изделия, създадени не за да убиват демони, а хора.

Ядроните ли са ни довели до ръба на унищожението – замисли се той, – или сами сме си го причинили?

Забеляза останките на някаква кула встрани от пътя точно когато слънцето вече клонеше към залез. Един от предшествениците на Юкор бе поддържал гарнизон на това място, но крепостта бе паднала под набезите на демоните и така и не я бяха възстановили. Повечето вестоносци вярваха, че е обитавана от духове, и страняха от нея. Ръждясала порта висеше, огъната и начупена, от изкривени панти, а по външната стена бяха пробити огромни дупки.

Той влезе в крепостта и върза Здрачен танцьор в защитен кръг. Съблече всичко от себе си освен препаската и си избра копие и лък. Когато се спусна мрак, смрадливите пàри започнаха да се просмукват измежду потрошените камъни на двора. Ядроните се надигаха на талази сред незащитените останки, защото инстинктът им казваше, че съществува голяма вероятност един ден плячката да се завърне. Петдесет души бяха умрели при падането на крепостта, вероятно убити от същите демони, които сега излизаха. Тези хора заслужаваха да бъдат отмъстени.

Защитения изчака, докато демоните го забележат и тръгнат към него, и чак тогава вдигна лъка си. Начело тичаше огнен демон, но още с първата стрела Защитения го отпрати от света на живите. Следващият беше каменен демон, по когото се наложи да стреля няколко пъти, преди да го убие.

Когато каменният падна, другите демони поспряха за миг, някои даже тръгнаха да бягат назад, ала защитените камъни, които Арлен бе поставил по дупките в стените и пред вратата, задържаха чудовищата в крепостта при него. Когато му свършиха стрелите, той тръгна към тях с копие и щит, но накрая захвърли и тях и продължи боя с голи ръце и крака.

С отминаването на нощта силата му само нарастваше, докато поемаше все повече и повече магия. Потънал в касапницата, той не мислеше за нищо друго, докато накрая, целият покрит в демонска сукървица, която цвърчеше по защитите му, не откри повече нито демон. Скоро след това небето се озари и малкото останали демони в околността се превърнаха в пàра, за да избягат от жарките лъчи на слънцето, което изгаряше покварата им от повърхността на земята.

191