Пустинното копие - Страница 192

192

Тогава обаче светлината достигна до него и той я усети като огън по кожата си. Блясъкът ѝ запари на очите му. Зави му се свят и му се догади, а гърлото му гореше. Беше мъчително да стои на слънце.

Не се случваше за пръв път. Лийша казваше, че слънчевата светлина просто изгаря излишната магия, но една друга част от него, по-първичната, знаеше истината.

Слънцето го отблъскваше. Той се превръщаше в демон и спираше да принадлежи на повърхността на земята.

Ядрото го зовеше, предлагаше му убежище. Защитеното му око виждаше безпогрешно пътеките, магически отвори, които се издигаха изпод земята. Всичките пееха една и съща песен. Никакво слънце нямаше да го гори в прегръдката на Ядрото.

Защитения започна да се разпада, приплъзвайки част от собственото си същество надолу по една от пътеките, за да я опита.

Само този път – каза си той. – За да видя дали имат слабости. Дали не можем да прехвърлим битката под земята.

Мисълта беше благородна, макар и не съвсем вярна. По-вероятно беше да го унищожат.

И без това светът би бил по-добър без мен.

Но преди да успее да се стопи, едно от димящите тела из двора изпука и присветна под влиянието на слънчев лъч, след което избухна в пламъци. Защитения се огледа и видя как телата се палеха едно по едно като празнични огнетии.

Докато ядроните горяха, собствената му болка утихна. Слънцето го изтощаваше, както винаги, но не го унищожаваше.

Засега – помисли си той. – Но скоро сигурно щеше. Най-добре да дадеш защитите на Потока на Тибит, докато още можеш.

* * *

Пред очите на Защитения започнаха да изникват познати места на път за Потока на Тибит и откъснаха вниманието му от Ядрото, връщайки го обратно в настоящето. Тук беше вестоноската пещера, където бе нощувал с Рейджън и Кийрън. Оттатък се мъдреха останките, където го бяха намерили. Там поне нямаше демони. Глутница нощни вълци бяха завзели територията и Защитения взе разумното решение да ги заобиколи отдалече. Дори ядроните гледаха да не смущават нощните вълци. Демоните бяха избивали най-дребните и най-слабите в продължение на векове и сега малкото останали хищници бяха наистина огромни. Наречени така заради гарвановочерната им козина, възрастните екземпляри достигаха сто и петдесет килограма, а глутница можеше да се справи дори с дървесен демон, стига да го притисне.

След това видя и малкото сечище, където бе осакатил Едноръкия. Защитения очакваше да завари мястото, както го бе оставил – овъглена, почернена пустош, обикаляща непокътнатия кръг, където бе устроил защитите си.

Обаче бяха минали повече от четиринайсет години и мрачното място беше обрасло с богата растителност, по-ярка дори от тази наоколо. Би го сметнал за добра поличба, ако вярваше в подобни неща.

В толкова отдалечено село като Потока на Тибит рядко се срещаха вестоносци или каквито и да било непознати, дори от Слънчево пасище или от градчето след него, и нямаше начин да не привлече внимание. Когато Защитения наближи градчето още в ранни зори, спря и зачака. Щеше да е по-добре да прекоси покрайнините и самото селище по-късно през деня, когато хората щяха да си проверяват защитите, вместо да гледат кой се задава по пътя. Щеше да стигне до Градски площад привечер, тъкмо навреме, за да си наеме стая в хана на Шопара. На сутринта единствената му работа щеше да бъде да намери градския говорител или говорителка и да предаде гримоар с бойни защити, а също и да подари няколко оръжия на онези, които междувременно ги поискат. После щеше да си замине, преди да се усетят, че е бил там. Зачуди се дали Силия все още беше говорителка на града, както в детството му.

Първата ферма, която подмина, беше на Мак Пасчър, но макар да чу животни в обора, не видя никого наоколо. Не след дълго стигна тази на Харл. Фермата на Танър беше напълно изоставена. Явно се беше случило неотдавна, тъй като защитите си бяха по местата, а нивите не бяха изгорели. Обаче животните ги нямаше, а посевите бяха в окаяно състояние, сякаш никой не ги беше поглеждал напоследък. Нямаше следи от демонско нападение. Зачуди се какво ли може да се е случило.

Фермата на Харл имаше специално значение за Защитения. До единайсетата си годишнина той не беше стигал по-далече от този чифлик, но по-важното беше, че там целуна Бени и Рена в нощта, преди майка му да умре. Каква ирония. Вече бе забравил лицето на майка си, ала помнеше всичко около тези целувки. Начинът, по който зъбите му бяха изтракали неловко с тези на Бени, и как двамата се бяха отдръпнали ужасено, мекотата и топ-лината на устните на Рена, вкусът на дъха ѝ.

Много време беше минало от последния път, когато се беше сещал за Рена Танър. Бащите им ги бяха обещали един на друг и ако Арлен не беше избягал, сега сигурно щяха да са женени, да гледат децата си и да се грижат за фермата на Джеф. Защитения се замисли какво ли ще да е станало с нея.

Всичко по пътя му изглеждаше все по-странно. Не се наложи да внимава, когато наближи Потока на Тибит, защото наоколо нямаше жива душа. Всички къщи бяха здраво заключени. Потърси датата в съзнанието си, но още беше рано за празника на лятното слънцестоене. Сигурно са ги извикали с Огромния рог.

Огромният рог се намираше в Градски площад и го надуваха при опасност. С него даваха напътствия, така че тези, които се намираха най-близо, да дойдат на помощ, за да потърсят оцелели или да построят нещо наново, стига да беше възможно. В такъв случай хората заключваха добитъка и потегляха, понякога се прибираха чак на другия ден.

Защитения знаеше, че е осъдил хората около себе си прекалено строго, когато напусна дома си. Те не бяха по-различни от тези в Хралупата на дърваря или което и да е друго село сред десетките му познати. Народът от Потока на Тибит едва ли щеше да се изправи срещу ядроните като красианците, но се съпротивляваше по свой начин – събираха се отново и отново и затвърждаваха връзката си един с друг. Когато се караха, то бе за дреболии. Никой в Потока на Тибит не би оставил съседа си гладен или без убежище, както често се случваше в Свободните градове.

192