Пустинното копие - Страница 195

195

Рена почти не продума, докато се хранеха, а той я наблюдаваше, съжалявайки, че не се сеща за думите, които да върнат живеца в очите ѝ.

– Хареса ли ти яхнията? – попита той, когато тя си отчупи залък, за да попие последните капки по паницата си. – Има още, ако искаш.

Тя кимна, той взе гърнето от огъня и ѝ сипа втора порция.

– Благодаря ти – каза тя. – Чувствам се кат’ че ли дни наред не съм слагала залък в устата си. Всъщност не съм, де. Не бях гладна.

– Май че доста неща са ти се насъбрали тая седмица – рече той.

Тя най-накрая срещна погледа му.

– Ти уби ония демони. Уби ги с голи ръце.

Защитения кимна.

– Защо? – попита тя.

Защитения повдигна вежда.

– Трябва ли ми причина, за да убивам демони?

– Но те ти казаха какво съм направила – обясни Рена. – И са съвсем прави. Нищо от това нямаше да се случи, ако просто бях слушала баща си. Може би наистина тря’аше да ме изядрят.

Тя отново отклони поглед, но Защитения я сграбчи за раменете и я накара да се обърне с лице към него. Очите му пламтяха, а нейните се разшириха от страх.

– Чуй ме сега добре, Рена Танър – започна той. – Баща ти не е зас-лужавал никой да го слуша. Знам какво е сторил с теб и сестрите ти в оная ферма. Един човек да го е слушал, пак е щяло да му е много. Той е причината за всички тия проблеми сега. Ти никога не си била.

Тя остана втренчена в него и той я разтърси.

– Чуваш ли ме?!

За миг Рена не помръдна, вперила поглед в него, но после бавно кимна. После кимна отново, този път по-решително.

– Т’ва, дето ни го стори, не беше редно.

– Меко казано – изсумтя Защитения.

– А горкият Коуби никому нищо лошо не беше направил – продължи Рена все по-сигурно. Тя се взря в него. – Не беше ник’ъв побойник, поне аз не съм го виждала в тая светлина. Искаше само да се ожени за мен, както си му е редът, а тате...

– ...го уби по този повод – довърши Защитения, когато тя се поколеба.

Рена кимна.

– Такива мъже не са много по-добри от демоните.

Защитения се съгласи.

– А ти трябва да се бориш с демоните, Рена Танър. Само така се живее с високо вдигната глава. Не можеш да разчиташ, че някой друг ще направи това, което сама не би направила за себе си.

* * *

Рена лежеше сгушена до огъня и спеше дълбоко, когато каручката на Джеф спря на двора рано сутринта. Защитения гледаше през прозореца и преглътна буца в гърлото си, когато видя четири деца да слизат от задната страна на каруцата – братя и сестри, които така и не беше опознал.

Последваха ги здравата старица Норийн и Илейн. Като малък Защитения си беше падал по Илейн, която дори сега беше красива, но щом видя баща си да ѝ помага да слезе, както някога бе помагал и на майка му, нещо го загложди отвътре. Не винеше Илейн, задето бе искала да се спаси от Харл – поне вече не я винеше, – но въпреки това не му стана леко, като видя колко бързо бе заела мястото на майка му.

Погледна нагоре по пътя, ала не забеляза преследвачи. Отвори вратата и излезе да ги посрещне. Децата спряха на място и го зяпнаха, а той отиде при Джеф.

– Тя спи край огъня – рече той.

Джеф кимна.

– Благодаря ви, вестоносецо.

– Разчитам, че ще удържите на обещанието си да я предпазвате от всеки, който поиска да ѝ навреди – каза Защитения и насочи към баща си татуирания си пръст.

Джеф преглътна, но кимна.

– Ще удържа.

Защитения присви очи. Джеф беше пълен с искрени на вид обещания, които имаше огромното желание да спази, но дойдеше ли моментът за действие, той често се отмяташе.

Защитения обаче нямаше друг избор и кимна.

– Взимам си коня и тръгвам.

– Почакайте, моля ви – каза Джеф и го хвана за рамото.

Защитения погледна нахалната ръка и Джеф бързо я отдръпна.

– Аз просто... – поколеба се той. – Бихме искали да останете за закуска. Най-малкото, което можем да направим за вас. Вечерта може целият град да се изтърси на площада, както казахте. Починете си тук дотогава.

Защитения го погледна. Искаше му се да се разкара от това място, но някак си копнееше да се запознае със своите братя и сестри, а и стомахът му закъркори при мисълта за една хубава закуска, както я правеха в Потока на Тибит. Като малък не бе оценявал такива неща, ала сега те му бяха скъпи спомени.

– Е, мога да поостана – каза той и им даде да го придружат обрат-но към къщата, след което децата тръгнаха да изпълняват домашните си задължения, а Норийн и Илейн се отправиха към зимника.

* * *

– Това тук е Джеф младши – рече Джеф и представи най-големия си син, когато се събраха на масата за закуска.

Момчето кимна към посетителя, но вниманието му бе насочено по-скоро към татуираните ръце и му се искаше да надзърне в сенките на качулката му.

– До него е Джени Тейлър – продължи Джеф. – Обещани са един на друг вече почти два сезона. В края на масата са най-малките ни, Силви и Чоли.

Защитения, седнал срещу децата до Рена и Норийн, се покашля, като чу имената – бяха на загиналите му майка и чичо. Отпи вода от чашата си, за да прикрие изненадата си.

– Имате прекрасни деца.

– Пастир Харал казва, че вие сте възкръсналият Избавител – изтърси малката Силви.

– Е, не съм – отвърна Защитения. – Аз съм просто един вестоносец, дошъл да съобщи добра вест.

– Вече всички вестоносци ли са като вас? – попита Джеф. – Целите изрисувани?

Защитения се усмихна.

– Само аз съм така – призна той. – Но все пак съм обикновен човек. Не съм дошъл да избавям никого.

– Но определено го сторихте за нашата Рена – намеси се Илейн. – Не можем да ви благодарим достатъчно за това, което направихте.

195