Пустинното копие - Страница 196

196

– Ако не го бяхте допуснали, нямаше да е нужно да ми благодарите – отвърна Защитения.

Джеф се умълча за миг при този укор.

– За това сте прав – каза той накрая, – но понякога, когато човек е сам в тълпата и тя отсъди...

– Стига си си измислял извинения, Джеф Бейлс – сопна му се Норийн. – Човекът е прав. Какво имаме на тоя свят, освен близки и роднини? Не би трябвало да ги оставяме, независимо от обстоятелствата.

Защитения я погледна. Това не беше онази Норийн от спомените му, която остана на верандата в нощта, когато майка му бе изядрена. Стоя безучастно, опита се само да спре Арлен, който искаше да помогне на майка си. Той кимна и очите му отново се стрелнаха към Джеф.

– Права е – съгласи се той. – Човек трябва да се изправя срещу тези, които биха наранили него или близките му.

– Звучите като сина ми – промълви Джеф, а очите му охладняха.

– Не ви разбрах – каза Защитения, а гърлото му се сви.

– Като мен ли? – попита Джеф Млади.

Джеф поклати глава.

– Твоят по-голям брат – каза той на сина си и всички на масата освен Рена и Защитения изписаха бърза защита във въздуха.

– Много отдавна имах друг син на име Арлен – обясни Джеф, а Илейн пое ръката му в своята и я стисна за подкрепа. – Всъщност с тази Рена тук бяха обещани.

Той кимна към момичето.

– Изядриха майката на Арлен и той избяга. – погледна надолу към масата и продължи с напрежение в гласа: – Все питаше за Свободните градове този наш Арлен. Ще ми се да вярвам, че може и да ги е достигнал...

Той млъкна и разтърси глава, сякаш за да я прочисти.

– Но сега имате това прекрасно семейство – каза Защитения с надеждата да насочи разговора към нещо по-позитивно.

Джеф кимна, взе ръката на Илейн в своите две и я стисна.

– Всеки ден благодаря на Създателя за тях, но това не значи, че не ми е тежко заради тези, които вече ги няма.

След закуска Защитения отиде в конюшнята, за да види Здрачен танцьор, макар че го направи по-скоро от желание да остане за миг насаме, отколкото от нужда. Тъкмо бе започнал да четка коня, когато вратата на обора се отвори и влезе Рена. Тя сряза ябълка на две и даде половинките на Здрачен танцьор, след което го погали по хълбоците. Жребецът изцвили нежно.

– Беше нощ, когато дотърчах дотук преди няколко дни – каза тя. – Демоните щяха да ме хванат, ако Джеф не беше прекосил защитите и не беше ударил един с брадвата си.

– Честна дума? – попита Защитения и усети буца в гърлото си, щом я видя да кимва.

– Значи си решил да не му казваш, а? – попита тя.

– Какво да му казвам? – учуди се Защитения.

– Че ти си синът му – отвърна Рена. – Че си жив и здрав и му прощаваш. Толкова дълго е чакал. Защо да го наказваш още, щом виждам прошка в очите ти?

– Ти знаеш кой съм? – попита той изненадано.

– Е, как да не знам! – сопна му се Рена. – Не съм тъпа, каквото и да си мислят останалите. Откъде ще знаеш за баща ми и какво ни е причинявал, ако не си Арлен Бейлс. Как ще знаеш, че Коуби е побойник, или коя е фермата на Джеф? Нощите да ме вземат, та ти се оправи с шкафовете, все едно си си у вас!

– Не щях никой да разбира – каза Защитения и изведнъж осъзна, че акцентът му от Потока на Тибит се бе завърнал, макар да го беше преодолял още в Мливари.

Стар вестоноски трик беше да си смениш акцента така, че да наподобява този на местните, това ги успокояваше. Бе го правил стотици пъти, но този път бе различно – сякаш беше използвал този номер от бягството си насам и чак сега говореше с истинския си глас.

Рена го ритна здраво в пищяла. Той изписка от болка.

– Това е, задето си мислеше, че не знам, и задето не каза нищо! – извика тя и го блъсна толкова силно, че той падна на купа сено в задната част на отделението. – Чаках те четиринайсет лета! Все си мислех, че ще се върнеш за мен. Бяхме обещани! Но ти въобще не си дошъл заради мен, нали така? Дори сега! Мислеше просто да наминеш и да изчезнеш, нали никой няма да разбере!

Отново го ритна и той бързо се изправи и застана зад Здрачен танцьор.

Тя беше права, разбира се. С Мливари беше същото, той си беше мислил, че може да погледне някогашния си живот, без да го докосва, сякаш искаше да махне превръзката, за да провери дали раната отдолу е зараснала. Ала той по-скоро бе оставил тези рани да гноясат и вече беше крайно време да се изцедят.

– Петминутен разговор между бащите ни не ни прави обещани, Рен – оправда се той.

– Аз помолих баща ми да говори с Джеф – каза Рена. – Тогава ти казах, че сме обещани, а после повторих думите и на верандата по залез в деня, когато потеглихте. Това ни прави такива.

Но Защитения поклати глава.

– Това, че си казала нещо по залез, не го прави истина. Не съм ти се обещавал, Рена. Всички си решихте някакви работи оная нощ, без да ме питате.

Рена го погледна, а в очите ѝ личаха сълзи.

– Може би ти не си ми се обещавал – отстъпи тя, – обаче аз го направих за теб. Това е единственото нещо, което съм правила, и е било само мое, така че ня’а си върна думите назад. Още като се целунахме, знаех, че ни е писано да бъдем заедно.

– Но ти щеше да се омъжиш за Коуби Фишър – възрази той, опитвайки безуспешно да скрие горчивината в гласа си, – който ме биеше заедно с приятелите си.

– Ти им го върна – каза Рена. – Коуби винаги се е държал мило с мен...

Тя подсмръкна и докосна огърлицата си.

– Не знаех дали въобще си жив, а исках да се измъкна...

Той сложи ръка на рамото ѝ.

– Знам, Рен. Не исках да го кажа по този начин. Не те виня за стореното. Просто исках да кажа, че нищо не е „писано“ да се случи. Ние всички просто вървим през живота и правим това, което смятаме за най-добре.

196