Пустинното копие - Страница 197

197

Тя го погледна.

– Искам да замина с теб. Мисля, че така ще е най-добре.

– Знаеш ли какво значи това, Рен? – попита Защитения. – Когато залезе слънцето, аз не се скривам зад защитите. Тоя живот не е безопасен.

– Да не мислиш, че тук съм в безопасност? – възкликна Рена. – Дори да не ме вържат отново на площада веднага щом тръгнеш, към кого да се обърна сега? Кой беше този, който отказа да стои отстрани и да гледа как ме ядрят?

Защитения я гледаше и се опитваше да намери думите, с които да ѝ откаже. Рибарците не бяха по-различни от които и да е побойници – той щеше да ги сплаши през нощта, ако вече не го бе сторил. Рена щеше да бъде в безопасност в Потока на Тибит. Тя заслужаваше да е на сигурно място.

Но беше ли достатъчно да имаш една проста сигурност? За него не беше, така че кой можеше да каже дали за нея ще бъде? Той винаги бе гледал с презрение на тези, които живееха в страх от нощта.

Присъствието на Рена край него сякаш сипваше сол в раната му, припомняше му всичко, което бе пожертвал в момента, в който татуира кожата си. Беше му достатъчно тежко да стои около онези, които го виждаха за пръв път. Рена го караше да се чувства, сякаш отново е на единайсет.

Но тя се нуждаеше от него и това заглуши зова на Ядрото. Днешното утро беше първото, което бе очаквал с нетърпение от Мливари насам. Дълбоко в сърцето си Защитения знаеше, че никога не би оцелял в демонския свят, но щом видя собствения си род да предлага Рена на нощта, му се бе приискало да загърби човечеството завинаги. Напуснеше ли Потока на Тибит, може би дори щеше да успее.

– Добре – каза той накрая, – стига да издържиш пътуването. Ако ме забавиш, ще те оставя в първия град, през който минем.

Рена се огледа в обора и забеляза слънчевия лъч, който се процеждаше през вратата на сеновала горе. Тя пристъпи внимателно под светлината на лъча и срещна погледа му.

– Слънцето ми е свидетел – каза тя и извади ножа на Харл, – няма да те забавя.

– Стиснала си тоя нож, все едно може да ти помогне срещу демон – отбеляза Защитения. – Дай да ти го защитя.

Рена премигна и погледна ножа, след което му го подаде. Той посегна да го вземе, но тя го дръпна изведнъж и отказа да му го остави.

– Този нож е единственото нещо на света, което си е само мое – каза тя. – Бих искала сама да си го защитя, стига да ме научиш.

Защитения я погледна със съмнение, припомняйки си колко кьопаво бе защитавала като дете. Рена забеляза изражението му и се намуси.

– Вече не съм на девет, Арлен Бейлс – сопна му се тя. – Защитавам фермата вече близо десет години и досега демон не е влизал, така че да не ме гледаш така отвисоко. Аз па си мисля, че мога да нарисувам един проклет кръг или топлинна защита не по-зле от теб!

Защитения тръсна глава в изумлението си.

– Извинявай. Защитниците в Свободните градове се държаха с мен по същия начин, като напуснах Потока на Тибит. Забравил съм колко обидно ми беше.

Рена отиде при дисагите му и извади защитен нож от канията на седлото му.

– Ето – каза тя и се върна при него. – Тая к’во прави?

Тя посочи единствената защита на върха на острието.

– И защо по острието нататък се повтаря само тази, другата защита, само дето е завъртяна? Как прави мрежа, щом няма свръзки? – тя обърна ножа в ръцете си и прокара пръст по десетките защити по плоскостта.

Защитения посочи върха.

– Това е пробождаща защита, чупи им бронята. Тези отстрани са режещи защити – позволяват на острието да се вмъкне, след като бронята вече е счупена. Режещите защити се свързват сами, ако ги завъртиш както трябва.

Рена кимна, а очите ѝ затанцуваха по линиите.

– А тези? – тя посочи символите по острието на ножа.

* * *

След вечеря Джеф впрегна каруцата и цялото семейство се отправи към Градски площад. Рена яздеше Здрачен танцьор, седнала зад Защитения.

Пристигнаха само няколко минути преди залез. Ако миналия ден площадът беше претъпкан, то сега той направо се пръскаше по шевовете. Всеки район на Потока на Тибит беше дошъл в пълен състав – мъже, жени, деца. Наброяваха повече от хиляда души и бяха напълнили улиците и по-голямата част от площада. Единственото им убежище бяха набързо замъкнатите, изрисувани със защити камъни.

Всички ги загледаха, когато пристигнаха, и без дори да отбележат семейството на Джеф, зяпнаха непознатия с качулката, яхнал грамадния защитен жребец, и момичето зад него. Тълпата се раздели, когато Защитения поведе Здрачен танцьор към средата на площада и го накара да се обърне няколко пъти, така че всички да ги видят. Свали качулката си и цялата тълпа ахна едновременно.

– Дойдох от Свободните градове, за да науча благородните хора от Потока на Тибит да убиват демони! – извика той. – Но до този момент „благородни хора“ не съм видял. Благородните хора не хвърлят беззащитни момичета на ядроните! Благородните хора не стоят със скръстени ръце, докато други ги ядрят!

Говорейки, обръщаше коня си и срещаше погледите на колкото се може повече хора.

– Тя не беше ник’во беззащитно момиче, вестоносецо! – вик-на Радък Закона и излезе пред тълпата от Рибарска дупка. – Тя е хладнокръвен убиец и съветът реши, че заслужава да бъде изядрена за злодеянията си!

– Тъй, тъй – съгласи се Защитения на висок глас. – И никой не се възпротиви на решението им!

– Хората имат доверие на своите говорители – заяви Радък.

– Истината ли казва? – обърна се Защитения към цялата тълпа. – Имате ли доверие на говорителите си?

От всички части на гъмжилото се нададоха пламенни възгласи на съгласие. Народът от Потока на Тибит се гордееше с районите си и с фамилиите, които споделяха.

197