Пустинното копие - Страница 207

207

Абан се поклони.

– Някога познавах един зеленоземец, който мислеше точно като вас – каза той, стараейки се това да изглежда като небрежен коментар.

– Така ли? – попита Лийша. – Как се казваше?

– Арлен, син на Джеф, от Потока на Тибит – каза Абан и видя как очите ѝ блеснаха – беше разпознала името, но лицето ѝ не се промени издайнически.

– Потокът на Тибит е далеч от тук, в херцогство Мливари – каза тя. – Никога не съм имала удоволствието да се запозная с някой от местните. Какъв беше като човек?

– Много хора го знаеха като Пар’чин, или „смелия външен“ – отвърна Абан, – и беше обигран както в пазарлъка, така и в шарумския Лабиринт. За съжаление напусна града ни завинаги.

– Може би един ден ще се срещнете отново – предположи Лийша.

Абан сви рамене.

– Иневера. Ако такава е волята на Еверам, бих се радвал да видя своя приятел отново и да се уверя, че е добре.

Возиха се заедно до края на деня и обсъдиха всевъзможни теми, но тази за Пар’чин не изникна отново. Мълчанието на Лийша по въпроса казваше достатъчно много на Абан.

Клатушкащата се каручка бавеше дал’шарумите и те не можеха да пришпорят конете си през нощта, за да не би пътниците ѝ да станат жертва на демони. Ахман нареди да спрат и да лагеруват. Абан тъкмо издигаше палатката си, когато Ахман го повика.

– Как мина първия ден? – попита той.

– Има остър ум – започна Абан. – Започнах с по-прости фрази, а само след минути анализираше структурата на изречението. Докато стигнем Изобилието на Еверам, ще може да се представи на когото си поиска и да завърже разговор за времето. До зимата ще владее езика.

Ахман кимна.

– Еверам иска тя да научи езика ни.

Абан сви рамене.

– Какво друго научи? – настоя Ахман.

Абан се усмихна.

– Обича ябълки.

– Ябълки ли? – попита объркано Ахман.

– Плодове, които растат по северни дървета – отвърна Абан.

Ахман се намръщи.

– Цял ден говори с жената и единственото, което си разбрал, е, че обича ябълки?

– Твърди и червени, току-що набрани. Оплака се, че при толкова много гърла за хранене ябълките са станали рядкост.

Абан се усмихна, а Ахман се навъси още повече. Търговецът бръкна в джоба си и извади плод.

– Ябълки като тази.

Усмивката на Ахман едва не стигна до ушите му.

Абан излезе от палатката на Джардир, изпитвайки известна вина, задето бе премълчал за реакцията на Лийша при споменаването на Пар’чин. Не беше излъгал, но дори пред собственото си сърце не можеше да извини това затаяване. Пар’чин наистина му бе приятел, ала Абан не позволяваше на приятелства да застават на пътя му към благосъстоянието, а благосъстоянието на търговеца беше пряко свързано с успеха на Ахман в завземането на Севера. Най-сигурният път към успеха беше Ахман да намери колкото се може по-бързо Пар’чин и да го убие. Синът на Джеф не беше враг за подценяване.

Но досега Абан беше оцелявал като кхафит, пазейки тайни, които впоследствие експлоатираше за собствена изгода, а на света нямаше по-голяма тайна от тази.

* * *

Лийша разбъркваше съдържанието на едно котле, когато Джардир влезе в кръга ѝ. Подобно на Защитения той се разхождаше из откритите територии на импровизирания красиански лагер съвсем небрежно. На раменете си носеше защитеното наметало на Лийша, но то бе отхвърлено назад, така че не му предлагаше никаква защита от ядронските очи.

Не че би му потрябвала защита, освен ако въздушен демон не го зърнеше отвисоко. Дал’шарумите се забавляваха, като преследваха полските демони, върлуващи из лагера след залез, и трупаха телата на недоразвитите събратя на дървесните демони на огромни купчини, които щяха да пламнат като факли, щом светлината ги застигнеше.

– Може ли да се присъединя към вас край огъня? – попита Джардир на тесански.

– Разбира се, сине на Хошкамин – отвърна Лийша на красиански.

Както я бе научил Абан, тя отчупи крайшник от пресния хляб и му го подаде.

– Споделете хляба с нас.

Джардир се усмихна широко и с дълбок поклон прие хляба.

Роджър и останалите също застанаха край котлето, за да ядат, обаче Лийша им хвърли един многозначителен поглед и те се разотидоха. Само Илона остана наоколо, колкото да чува, но това се стори на Джардир напълно приемливо, макар Лийша да мразеше шпионирането.

– Храната ви продължава да носи наслада на езика ми – похвали я Джардир, когато спря да обира яхнията от втората си паница.

– Обикновена яхния – отвърна Лийша, но не успя да сдържи усмивката си пред комплимента.

– Надявам се, че коремът ви не е препълнен – каза Джардир и извади голяма червена ябълка. – Този северен плод ми стана любим и аз бих го споделил с вас, както вие споделихте хляба си.

Щом я видя, устата на Лийша се напълни със слюнка. Колко време бе минало, откакто беше вкусила зряла ябълка за последен път? С всичките тези прегладнели бежанци, които тършуваха из покрайнините на Хралупата на Избавителя като скакалци, ябълките изчезваха от дърветата в момента, в който станеха за ядене, а често и преди това.

– Ще ме зарадвате – отвърна тя, опитвайки се да прикрие нетърпението в гласа си.

Джардир извади малък нож и я наряза на малки кръгчета за двама им. Лийша се наслаждаваше на сладкото хрупане с всяка хапка и след малко плодът вече беше изяден. Лийша забеляза, че той въпреки страстта си към ябълките остави почти всичко на нея, докато самият той отхапваше само от парченцата с неправилна форма и я гледаше удовлетворен как дъвче.

– Благодаря ви, беше чудесно – възкликна Лийша, когато прик-лючиха.

207