Пустинното копие - Страница 35

К оглавлению

35

Джардир наклони глава.

– Не е ли по-достойно да се изправиш срещу врага лице в лице?

– Не сме построили Великия Лабиринт, за да се втурнем напред и да срещнем алагаите лице в лице – отвърна Кхеват. – По-голямо достойнство от победата няма, а за да победиш, трябва да се възползваш от всяко предимство, голямо или малко. Това е същината на войната, а войната е същината на всичко, на нея разчита както най-низкият кхафит, отишъл да търгува на пазара, така и Андрахът, който слуша молби в двореца си.

– Разбирам – каза Джардир.

– Измамата зависи от това колко потаен умееш да бъдеш – продължи Кхеват. – Ако шпиони научат за измамата ти, те ще ти отнемат цялата сила. Великият водач трябва да запази в тайна своите измами така добре, че дори вътрешният му кръг и понякога дори той самият да не ги знае, докато не дойде време за нападение.

– Но защо въобще да воюваме, Дама? – осмели се да попита Джардир.

– Ъм? – отвърна Кхеват.

– Всички ние сме деца на Еверам – каза Джардир. – Врагът са алагаите. Нуждаем се от всеки, за да се изправим срещу тях, а в същото време се избиваме един друг ежедневно под слънцето.

Кхеват го погледна и Джардир не беше сигурен дали въпросът му е подразнил дамата, или му се е понравил.

– Единство – отвърна даматът накрая. – На война мъжете се изправят един до друг и именно тази обединена мощ ги прави силни. Самият Каджи го казва по време на завоеванията си в зелените земи: „Всяка капка кръв си струва, за да плати цената на единството. По-добре сто хиляди души да се изправят заедно срещу нощта и несметните войски на Ний, отколкото сто милиона, треперещи насаме“. Никога не забравяй това, Ахман.

Джардир се поклони.

– Няма, Дама.

Пета глава
ДЖИВАХ КА


313–316 СЗ

Трима ний’дамати тръгнаха към него от всички страни и макар да не я виждаше, Джардир усещаше, че дама’тингата го наблюдава. Тя винаги наблюдаваше.

Той прегърна мига, както правеше с болката, и остави всякакви земни грижи да изпаднат от него. След повече от пет години в Шарик Хора вече постигаше вътрешен мир веднага щом го пожелаеше. Джардир не съществуваше. Те не съществуваха. Тя не съществуваше. Там беше само танцът.

Ашан го нападна пръв и Джардир се престори, че блокира, но се извъртя и скочи настрани, за да удари Халван в гърдите, а ритникът на Ашан удари единствено въздуха. Джардир хвана ръката на Халван и го извъртя с лекота до земята. Можеше да откъсне ръката от сухожилието, но по-голямото изпитание за уменията му бе да остави съперниците си невредими.

Шевали изчака Ашан да се възстанови, преди да нападнат заедно Джардир, и то в синхрон, който би накарал всеки екип от дал’шаруми да се гордее.

Това почти нямаше значение. Ръцете и бедрата на Джардир бяха загубили очертанията си, блокираните им удари бяха ритъмът на барабан, който той следваше до неизбежния му край. На петия си удар Шевали откри врата си за миг и после, както винаги ставаше накрая, Джардир и Ашан се изправиха един срещу друг.

Бидейки наясно с бързината на Джардир, Ашан се опита да го сграбчи, но годините бяха добавили месо към костите на Джардир. На седемнайсет той бе по-висок от повечето мъже, а безспирните тренировки бяха превърнали жилавите му мускули в чиста, стегната маса. Миг след като се бяха вкопчили, Ашан лежеше прикован на земята.

Ашан се разсмя, отдавна изкарал годината мълчание.

– Един ден ние ще те победим, ний’шарум!

Джардир му подаде ръка, за да се изправи.

– Този ден няма да дойде.

– Така е – намеси се Дама Кхеват. Джардир се обърна, когато кръгът от момчета и инструктори се раздели и напред пристъпи духовникът, придружен от дама’тингата. Джардир усети как лицето му изстина.

Тя държеше черна роба.

* * *

Дама’тингата го отведе в тайна стая, където със собствените си ръце отви бидото му и го издърпа. Джардир се опита да прегърне допира на ръцете ѝ върху голата му кожа, но дама’тингата бе единствената жена, която някога го бе докосвала толкова интимно, и за пръв път от години насам той не успя да намери покой. Тялото му реагира на нейния допир и той се уплаши, че тя ще го убие за неговата непочтителност.

Дама’тингата обаче не каза нищо за неговата възбуда, докато го увиваше с черна препаска на мястото на бидото му, а после му сложи широки шалвари, тежки сандали и роба на дал’шарум.

След осемте години с бидо, Джардир очакваше всякакво облекло да му се стори странно, но не беше готов за тежестта на бронираните черни одежди на дал’шарумите. Плочки и ивици печена глина бяха здраво захванати в пришити джобчета по цялата дреха. Плочките можеха да го предпазят от силна атака, Джардир го знаеше, но при сблъсък се чупеха и трябваше да се сменят след всеки удар.

Той така се разсея, че отначало не забеляза булото, което тя върза на врата му, а то беше бяло. Щом осъзна това, дъхът му секна звучно.

– Да не си помисли, че времето ти сред даматите е било безсмислено, сине на Хошкамин? – попита дама’тингата. – Ти ще се върнеш обратно при своите братя от дал’шарум като техен господар, кай’шарум.

– Но аз съм само на седемнайсет! – каза Джардир.

Дама’тингата кимна.

– Най-младият кай’шарум от векове насам. Точно както беше най-младият, който свали въздушен демон, и най-младият, оцелял след алагай’шарак. Кой би могъл да каже какво ли още ще постигнеш?

– Ти можеш – отвърна Джардир. – Заровете ти казаха.

Дама’тингата поклати глава.

35