Пустинното копие - Страница 43

Дамаджи Амадеверам поздрави Джардир.

– Сине на Хошкамин, моля ви, разкажете събитията от миналата нощ през вашия поглед.

Потомък на каджи, той служеше като Първи министър на Андраха и може би беше най-могъщият духовник в цяла Красия, като се изключи началникът му. Смяташе се, че Андрахът представлява всички племена, но именно той бе назначил сегашните Шарум Ка и Първи министър, а Джардир знаеше от уроците си, че от векове насам никой Андрах не е избирал другоплеменник за който и да е от двата поста. Считаше се за признак на слабост.

Шарум Ка се намръщи, очевидно разочарован, че не го поканиха да разкаже версията си пръв. Той закрачи гневно към чаения сервиз, оставен специално за него, и си взе чаша. По накъсания стълб на парата Джардир разбра, че старите ръце на Първия воин трепереха.

– Вечерта, докато кай’шарумите се хранеха, както обикновено Шарум Ка даде заповеди – започна Джардир. – Хората ми жънат огромни успехи в нощта и с нетърпение очакваха да изпепелят още алагаи и да ги пратят обратно при Ний.

Дамаджият кимна.

– Успехът ви не е останал незабелязан – съгласи се той. – И от учителите ви в Шарик Хора чувам само добри отзиви за вас. Продължете.

– С ужас разбрахме, че сме изпратени в десето ниво – каза Джардир. – Неотдавна се биехме в първо и на всеки загинал имаше стотина алагаи, на които показвахме слънцето. Наскоро бяхме преместени във второ, а след това в трето. Приехме го с гордост. Има достатъчно слава за всички в по-далечните нива. Вместо обаче да ни сложи в четвърто, както очаквахме, Шарум Ка изпрати там шарах, а на нас даде тяхната обичайна позиция в десето.

Джардир видя как Дамаджи Кевера от шарах се напрегна, но не беше сигурен дали е заради позора от „обичайната позиция“ на племето му, което не им даваше много възможности за слава, или заради рязката промяна.

Погледна към дамаджи’тингите, но лицата им бяха скрити и той не можа да познае, коя от тях е шарах. Не че имаше голямо значение. Никоя не реагира по какъвто и да било начин на думите му.

– Мъжете от шарах са смели воини – каза той. – Те приеха задачата си с гордост. Но шарах не водят много воини в алагай’шарак. Дори всеки да се бие като за двама – той погледна към Кевера, – както и става, те пак няма да имат достатъчно хора, за да попълнят засадна точка в четвърто.

Дамаджият на шарах кимна и Джардир изпита невероятно облекчение.

– И вие какво направихте? – попита Амадеверам.

Джардир сви рамене.

– Шарум Ка ни даде заповед и ние я изпълнихме.

– Лъжец! – извика Шарум Ка. – Ти напусна поста си, сине на камилска пикня!

Обидата, която никой не се бе осмелявал да отправи към Джардир, откакто счупи ръката на Хасик, наистина го жегна. Даже му мина през ума да се втурне напред през стаята и да убие човека на мига, макар че така вероятно щеше да си навлече бърза смърт от ръцете на андрахските стражи. Вместо това той прегърна обидата и тя премина през него, оставяйки след себе си суров, хладнокръвен гняв.

– Прекарахме половината нощ в десето – каза Джардир, без дори да обърне глава, за да отчете думите на Шарум Ка. – Съгледвачите не видяха алагаи нито в нашето ниво, нито в девето, нито в осмо. И все пак продължихме да чакаме.

– Лъжец! – извика отново Шарум Ка.

Този път Джардир се обърна към него.

– Вие бяхте ли там, Първи воине, за да отречете истината на моите думи? Бяхте ли въобще в Лабиринта?

Шарум Ка се ококори и изведнъж гневът превзе лицето му. Истината в тези думи заболя повече, отколкото какъвто и да било удар. Шарум Ка понечи да отговори, но от Андраха се чу съскане. Всички погледи се впериха в него.

– Спокойно, приятелю – каза Андрахът на Шарум Ка. – Остави го да си разкаже историята. Ти ще имаш последната дума.

Точно тогава Джардир осъзна колко близки бяха тези мъже. И двамата обитаваха собствените си дворци от близо четири десетилетия. Джардир бе таил някаква надежда, че Андрахът може все още да иска силен Шарум Ка, но като видя издутото му тяло, у Джардир се породиха сериозни съмнения. Щом самият Андрах бе забравил пътя на воина, дали щеше да порицае своя верен Шарум Ка за същото?

– Чухме бученето на рога за помощ – продължи Джардир. – Тъй като не се биехме, аз се покатерих на стената, за да видя дали не можем да се отзовем. Но призивът идваше от четвъртото ниво, а между нас и тях се вихреха множество битки. Тъкмо щях да сляза обратно в Лабиринта, но тогава пристигна съгледвачът, който бях изпратил, и ме уведоми, че демоните громят шарах и че скоро племето ще си иде от тоя свят.

Той спря за момент.

– Всички дал’шаруми очакват да умрат в Лабиринта. Има ли значение дали ще са десетина, двайсетина или дори стотина воини за една нощ, щом вършим делото на Еверам?

– Но има разлика между това да изгубиш хора и да изчезне цяло племе. Благородно ли щях да постъпя, ако си бях стоял безразлично?

– Сам казахте, че пътят ви е бил препречен – отбеляза Амаде-верам.

Джардир кимна.

– Но моят наблюдател беше стигнал дотам, а аз си спомням как с хората ми тичахме по върховете на стените още като ний’шаруми. Запитах се има ли нещо, което едно момче да може, а мъж не? Затова се втурнахме по стените, молейки се на Еверам да не закъснеем.

– И какво намерихте, когато стигнахте? – попита Амадеверам.

– Половината от шарах бяха мъртви – каза Джардир. – Около дузина бяха останали, и то всичките ранени. Бяха изправени срещу горе-долу същия брой алагаи и понеже ямата им бе разкрита, демоните я заобикаляха.