Пустинното копие - Страница 52

– Не ми харесва тонът ти, свинеядецо – изръмжа Джаян.

– Замълчи и се вслушай в думите му – сопна му се Джардир. – Кхафитът ти предлага мъдрост, сине, и ще постъпиш умно, ако я приемеш.

Джаян погледна потресено баща си, но бързо се поклони.

– Разбира се, татко – каза той, насочил гневен поглед към Абан.

Джардир извърна очи към Асъм, който през цялото време бе наблюдавал мълчаливо.

– А ти, сине мой? Ти какво ще кажеш за думите на кхафита?

– В думите на недостойния има истина – призна Асъм. – Сред дамаджите все още се намират такива, които са против издигането ти, а те биха използвали всяко лишение на съплеменниците си като повод да внесат раздор.

Джардир кимна.

– И какво би направил, за да решиш проблема?

Асъм сви рамене.

– Бих убил и сменил дамаджите предатели, преди да са се осмелили да действат.

– Това само по себе си ще внесе раздор – отбеляза Джардир и погледна Абан.

– Излиза ни прекалено скъпо да държим войската събрана в града – каза Абан. – Затова трябва да я разпръснем по селцата.

Синовете на Джардир погледнаха невярващо дебелия търговец.

– Да разпуснем войската ли? Подобна глупост не бях чувал! – каза Джаян. – Татко, този кхафит е страхливец и глупак! Умолявам те, нека да го убия!

– Тъпоглаво момче! – сопна му се Джардир. – Да не мислиш, че кхафитът говори неща, за които не знам?

Джаян го погледна потресено.

– Един ден, синове мои – каза Джардир, отмествайки погледа си ту към Джаян, ту към Асъм, – ще умра. Ако имате и най-малкото желание да оцелеете и на другия ден, ще трябва да се вслушвате в мъдростта, независимо откъде идва.

Джаян се обърна към Абан и се поклони. Поклонът беше почти незабележим, едва му кимна, а очите му хвърляха мълнии по дебелия търговец, задето го бе засрамил.

– Моля те, кхафите, сподели си мъдростта.

Абан му отвърна с поклон, макар че дори с патерицата си би могъл да се наведе повече.

– След като изгубихме житниците, центърът на града не би могъл да изхрани всички народи на Красия без лишения, принце. Но има стотици малки селца, подредени около града като спици на колело. Ще накараме херцога на зелените земи да ни даде списъци и ще ги разпределим между племената.

– Територията е доста обширна, за да я опазим – отбеляза Асъм.

Абан сви рамене.

– Да я опазим от кого? Не ни заплашва никаква войска, а и както каза принцът, чините са идеалните роби. Най-добре да оставим войските на Шар’Дама Ка разпръснати, докато потрябват, и така да му спестим необходимостта да ги изхранва. Вместо това всяка една от тях ще заеме територия, от която да събира фураж и данъци, а през нощта ще ловува алагаи. Могат да си направят зеленоземски шараджи, където да обучават момчетата от своите земи, и да оставят жените и възрастните да посеят новата реколта през пролетта. След година племената ще са по-богати отвсякога и ще разполагат с хиляди зеленоземски ний’шаруми. Дай на племената богатство вместо лишения и ще видиш как, докато новите послушници навършат пълнолетие, Шар’Дама Ка ще притежава най-многочислената армия, която светът е виждал, предана до фанатичност, а най-хубаво от всичко е, че ще си плаща сама за себе си.

Джардир погледна синовете си.

– Сега разбрахте ли ползата от кхафитите?

– Да, татко – отговориха момчетата и се поклониха едновременно.

* * *

Дамаджи Ашан влезе в тронната зала и падна плавно на ръце и колене, докосвайки пода с чело. Бялата му роба бе опръскана с кръв, а очите му гледаха мрачно изпод черния тюрбан.

– Изправи се, приятелю – каза Джардир.

Ашан винаги се бе проявявал като негов най-верен съветник, дори още преди да поеме властта. Сега Ашан представляваше цялото племе каджи, най-силното в Красия, а за свой наследник бе назовал най-големия си син Асукаджи, племенник на Джардир от сестра му Имисандре. След Джардир нямаше друг на света с подобна власт.

– Шар’Дама Ка, нося новини, които трябва да чуете – каза Ашан.

Джардир кимна.

– Твоят съвет винаги е добре дошъл, приятелю. Говори.

Ашан поклати глава.

– Ще е най-добре да чуете съобщението направо от източника му, Избавителю.

Джардир повдигна вежда при тези думи, но кимна и последва Ашан вън от имението, по замръзналите градски улици. Недалеч от двореца на Джардир се извисяваше един от чинските храмове за поклонение. Беше малък и скромен в сравнение с Шарик Хора, но си личеше, че по северните стандарти е внушителна постройка – три етажа дебел камък и непробиваеми защити.

Ашан го поведе навътре и Джардир видя, че даматът бе свършил много повече, отколкото просто да поеме Свещения дом от зеленоземците. Вече го украсяваха с избелените и лакирани кости на дал’шаруми, загинали в бой след потеглянето им от Красия. След като стражи на храма бяха станали духовете на почетни воини, на север нямаше да се намери друга толкова сигурна сграда.

Двамата тръгнаха надолу и каменните стъпала ги отведоха до лабиринт от студени катакомби под зданието.

– Тук чините са погребвали почетните си мъртви – обясни Ашан, докато Джардир изучаваше празните ниши в стените. – Вече сме изчистили нишите от тази недостойна гнус и сега използваме помещението за нещо по-добро.

Сякаш по команда някакъв мъж изкрещя, а болезнените му писъци отекнаха из подземните коридори. Ашан не обърна внимание на писъка, а поведе Джардир през тунелите към една определена стая. Вътре неколцина северни свещеници – пастири, както ги наричаха – висяха на китките си от таванска греда в средата на стаята. Горните части на робите им бяха разкъсани, а кожата им бе набраздена с дълбоки рани от алагайската опашка – бич, който можеше да пречупи и най-силните мъже.