Пустинното копие - Страница 63

Иневера изпъшка, хвана ръката му и я вкара обратно във вдлъбнатината ѝ с остро извъртане. Джардир бе подготвен за болката и тя мина през него като топъл ветрец.

– Трябва ли ти корен за болката? – попита тя.

Джардир изсумтя.

– Толкова силен – измърка тя и прокара ръце по тялото му, за да намери други рани.

Джардир целият беше натъртен и изподраскан, но, изглежда, нямаше нищо, което не можеше да почака, защото робата на Иневера падна на пода, тя се качи на масата и го възседна.

Нищо не я възбуждаше повече от победата.

– Моят герой – прошепна тя, докато целуваше твърдата му гръд. – Моят Шар’Дама Ка.

* * *

Джардир седеше на Трона на Копието и слушаше своите кай’шаруми и рапортите им. Лявата му ръка бе превързана през рамо и макар болката да бе само далечно жужене за съсредоточения му ум, неспособността да използва крайника си го гневеше. Съпругите му щяха да го убеждават да не ходи на алагай’шарак тази вечер, но проклет да бъде, ако ги послушаше.

Пред него стоеше Евакх, кай’шарум на племето шарах.

– Тъй като останахме само с четирима дал’шаруми, за съжаление, трябва да ви съобщя, че шарах нямат достатъчно воини, за да сформират самостоятелен отряд – каза Евакх и сведе глава от срам. – Ще минат много години, преди да се възстановим.

Той не изрече това, което всички си мислеха – шарах най-вероятно никога нямаше да се възстановят и щяха да измрат или да бъдат погълнати от друго племе.

Джардир поклати глава.

– Миналата нощ много отряди бяха разгромени. Ще призова дал’шаруми да се изправят и да почетат своите шарахски братя с копията си. Още тази нощ ще имаш воини под твоя команда.

Кай’шарумът се облещи.

– Прекалено сте щедър, Първи воине.

– Глупости – отвърна Джардир. – Съвестта ми не би позволила да сторя по-малко. Също така ще платя за съпруги от собствената си хазна, за да подпомогна възстановяването ви.

Той се усмихна.

– Ако хората ти подхванат това начинание със същата енергия, с която отиват на алагай’шарак, шарах бързо ще си възвърне силата.

– Шарах ще са ви вечно задължени, Първи воине – каза човекът, свлече се на пода и опря чело в земята.

Джардир слезе от подиума си и сложи здравата си ръка на рамото на воина.

– Аз съм от шарах – каза той, – както и тримата ми сина и двете дъщери от Каша. Няма да оставя племето ни да загине в нощта.

Воинът целуна обутите му със сандали крака и Джардир усети сълзите, които капеха от очите му.

– Каджи и маджах не биха продали съпруги на друго племе – посъветва го Ашан, когато Евакх си тръгна, – но мендинг имат дъщери в изобилие и са предани на Шарум Ка. Снощи загубите им бяха оскъдни.

Джардир кимна.

– Кажи им, че ще купиш колкото се може повече. Парите не са проблем. Други племена също ще се нуждаят от свежа кръв, за да оцелеят след снощните събития.

Ашан се поклони.

– Ще се погрижа за това. Но възстановяването на племената не е ли работа на дамаджите?

Джардир го погледна многозначително.

– Хайде, приятелю, знаеш също толкова добре, както и аз, че тези старчоци няма да си мръднат пръста, за да си помогнат един на друг, дори сега. Шарумите трябва да се грижат за своите хора.

Ашан отново се поклони.

Последваха още доклади, много от които бяха също толкова отчайващи. Джардир ги слушаше уморено, помагаше на всички и се чудеше в какво ли състояние ще намери войската, когато се съберат на здрачаване.

Най-накрая и последният от командирите му напусна и Джардир въздъхна тежко.

– Доведи Пар’чин и кхафита – нареди той.

Ашан даде знак на стражите и двамата бяха въведени в стаята. Дал’шарумите блъснаха Абан на пода пред подиума.

– Ти, кхафите, ще превеждаш за Шарум Ка – каза Ашан.

– Да, мой дама – отвърна Абан и опря чело в пода.

Зеленоземецът каза нещо на Абан, който измърмори в отговор през зъби.

– Какво каза? – попита Джардир.

Абан преглътна тежко и се поколеба дали да отвърне.

Стражът зад Абан го удари с копие по гърба.

– Шарум Ка ти зададе въпрос, камилска пикня!

Абан изкрещя от болка, а зеленоземецът извика и блъсна воина назад, заставайки между него и кхафита. Пар’чин и дал’шарумът впериха свирепи погледи един в друг, но очите на воина прескочиха несигурно към Джардир.

Джардир не им обърна внимание.

– Няма да питам втори път – рече той на Абан.

Абан избърса потта от челото си.

– Той каза „Не е редно да пълзиш така“ – преведе той, сви се и стисна очи, сякаш очакваше нов удар.

Джардир кимна.

– Кажи му, че си посрамил себе си и семейството си в Лабиринта, и вече не си достоен да стоиш сред мъже.

Абан кимна и бързо преведе. Зеленоземецът отговори и Абан предаде думите му.

– Той казва, че това не би трябвало да има значение. Никой не бива да пълзи като куче.

Ашан поклати глава.

– Странни разбирания имат тези диваци.

– Така си е – каза Джардир, – но ние не сме тук, за да обсъждаме отношението ни към кхафитите. Абан, можеш да вдигнеш ръце от земята.

– Благодаря ви, Първи воине – каза Абан и се надигна.

Зеленоземецът явно се отпусна, като видя това, и той, и стражът се отдръпнаха един от друг.

– Би се добре в нощта, Пар’чине – каза Джардир.

Абан бързо преведе.

Зеленоземецът се поклони и срещна погледа на Джардир, докато отвръщаше на гърления си език.

– За мен бе чест да съм сред толкова смели мъже – предаде Абан.

– Има ли други мъже от Севера, които да се борят като нас? – попита Джардир.