Пустинното копие - Страница 64

Зеленоземецът поклати глава.

– Моят народ се бие само когато се налага – или за да спасят своя живот, или понякога този на друг – каза Абан. Зеленоземецът се намръщи и добави нещо, след което се изплю на пода. – А понякога и това не правят – каза Абан.

– Те са страхлива раса, както казва Евджахът – допълни Ашан. Абан отвори уста и даматът го замери с бокал, който напои скъпите му копринени одежди с тъмен нектар.

– Не превеждай, глупако!

Зеленоземецът сви юмрука си, но не отмести поглед от Джардир.

– Какво те прави по-различен? – попита Джардир. Абан преведе, но зеленоземецът само сви рамене и не отговори. – Ти ли отряза ръката на каменния демон?

Зеленоземецът кимна.

– Когато бях малък – преведе Абан, – избягах от къщи. Когато слънцето залезе, направих кръг от защити и ме наобиколиха ядрони...

Джардир вдигна ръка.

– Ядрони?

Абан се поклони.

– Това е зеленоземската дума за алагаи, Първи воине – каза той. – Означава „тези, които обитават центъра“. И те като нас вярват, че бездната на Ний е в ядрото на Ала.

Джардир кимна и даде знак на човека да продължи.

– Същата нощ каменният демон ме нападна – превеждаше Абан – и в глупостта си аз тръгнах да му се подигравам, присмивах му се и подскачах наоколо. В следващия момент обаче се подхлъзнах и настъпих защита. Ядронът замахна и издра гърба ми, но успях да оправя защитата, преди да смогне напълно да премине кръга. Щом кръгът се възстанови, отсече и ръката му.

Ашан изсумтя.

– Невъзможно. Чинът очевидно лъже, Шарум Ка. Никой не би оцелял след удар от подобен звяр.

Зеленоземецът погледна Абан, но когато кхафитът не преведе, той се обърна към Джардир. Каза нещо и посочи Ашан.

– Какво каза свещеникът? – предаде Абан.

Джардир погледна Ашан и отново се обърна към зеленоземеца.

– Той каза, че ти си лъжец.

Зеленоземецът кимна, сякаш не бе и очаквал нещо друго. Остави копието си, надигна ризата си и се обърна с гръб към тях.

– Черното сърце на Ний – промълви Абан, пребледнял при вида на дебелите белези, които пресичаха гърба на човека. Бяха избледнели с годините, но нямаше съмнение, че бяха дело на далеч по-големи нокти от тези на който и да било пясъчен демон.

Зеленоземецът се обърна отново и погледна сурово Ашан.

– Още ли ме мислиш за лъжец? – преведе Абан.

– Извини се – промърмори Джардир.

Ашан направи дълбок поклон.

– Моите извинения, Пар’чин.

Зеленоземецът кимна, щом Абан предаде съобщението.

– И оттогава демонът те преследва, така ли? – попита Джардир.

Зеленоземецът кимна.

– Вече почти седем години – преведе Абан, – но един ден ще му покажа слънцето.

Джардир кимна.

– Защо не ни каза, че те преследва такъв мощен враг? Изложи града ми на опасност.

Зеленоземецът отговори и Абан се ококори. Каза му нещо, но зеленоземецът поклати глава и проговори отново.

– Не сте тук, за да си водите лични разговори, кхафите! – изкрещя Джардир и стана от трона. Дал’шарумите на вратата снижиха копията си и тръгнаха напред.

– Моите извинения, Първи воине! – извика Абан и отново притисна чело в пода. – Исках само да си изясня какво има предвид!

– Аз ще реша кое има нужда от изясняване – каза Джардир. – Следващия път, когато проговориш, без да ти е дошъл редът, ще ти отрежа палците. Сега преведи всичко, което се изговори.

Абан закима с готовност.

– Зеленоземецът каза: „Това е един обикновен каменен демон. Често се срещат на север и не съм си и помислял, че си струва да разказвам за личната ми вражда с един от тях“, на което аз отговорих: „Не може да не преувеличаваш, приятелю! Едва ли има два алагая с подобни размери“, и той каза: „О, не, в северните планини бродят много такива.”

Джардир кимна.

– Кои са слабите места на каменните демони?

– Доколкото знам – каза зеленоземецът чрез Абан, – нямат такива. А аз съм ги търсил къде ли не.

– Ще намерим слабото място, Пар’чин – увери го Джардир. – Заедно.

* * *

– Подобна комуникация е съвсем недостатъчна – каза Джардир, след като зеленоземецът бе изведен навън.

– Пар’чин учи бързо – отвърна Абан – и сега се е отдал на изучаването на езика ни. Скоро ще го говори, обещавам.

– Това не решава проблема – рече Джардир. – Ще има други зеленоземци и аз ще говоря и с тях. Тъй като никой от нашите учени мъже – той хвърли един презрителен поглед към Ашан – не е сметнал за достойно да научи езика на диваците, на теб се пада честта да ни го предадеш, като започнеш от мен.

Абан пребледня.

– Аз? – изписука той. – Да го предам на вас?

Джардир изпита силна погнуса.

– Стига си хленчил. Да, ти! Има ли други, дето да го говорят?

Абан сви рамене.

– На пазара се смята за ценно умение. Съпругите и дъщерите ми знаят по някоя и друга дума, за да могат да подслушват незабелязано, докато вестоносците си говорят. Много други жени на пазара правят същото.

– Очакваш Шарум Ка да се учи от жена? – попита настойчиво Ашан и Джардир преглътна иронията. Ако не беше Иневера, той все още щеше да е неграмотен дал’шарум.

– От друг търговец, тогава – предложи Абан. – Не съм единственият, който търгува със Севера.

– Но ти го правиш най-често – каза Джардир. – Личи си по женските ти коприни и по това, че съпругите на хленчещ дебел кхафит като теб надхвърлят по брой тези на повечето воини. А и Пар’чин те познава и ти има доверие. Освен ако не се намери истински мъж, който да говори зеленоземски, теб избирам.

– Но... – заекна Абан с умолителен поглед.