Пустинното копие - Страница 65

Джардир вдигна ръка и търговецът замълча.

– Веднъж каза, че ми дължиш живота си – рече Джардир. – Настъпи моментът, когато се налага да изплатиш дълга си.

Абан се поклони ниско, докосвайки пода с чело.

* * *

До залез слънце градските порти вече бяха закърпени и макар гигантският каменен демон да продължаваше да напада стените, обслужващите метателните машини не му дадоха повече бойни средства, с които да пробие защитите. Пар’чин се включи в алагай’шарак и тази нощ, както и всяка следваща в продължение на седмица. През деня той се подлагаше на тежки тренировки заедно с дал’шарумите.

– Не мога да кажа за другите зеленоземски вестоносци – заяви офицер Кавал и се изплю в прахта, – но Пар’чин е бил обучен добре. Изкусно борави с копието, а шарусахк го е подхванал, сякаш го знае от дете. Оставих го да тренира първо с ний’шарумите, но той е в по-добра форма и от онези, дето са готови за стената.

Джардир кимна. Друго не бе и очаквал.

Сякаш по сигнал, Пар’чин дойде при тях, следван безропотно от Абан. Зеленоземецът се поклони и заговори.

– Утре потеглям обратно на север, Първи воине – преведе Абан.

Дръж го наблизо. Думите на Иневера отекнаха в главата на Джардир.

– Толкова скоро? – попита той. – Та ти едва сега пристигна, Пар’чин!

– И аз така се чувствам – отвърна Пар’чин, – но имам да доставям стоки и съобщения – ангажименти, които ще изпълня.

– Ангажименти към чини! – сопна му се Джардир и осъзна, че е направил грешка веднага щом думите излязоха от устата му. Това беше сериозна обида. Помисли си дали зеленоземецът няма да го нападне.

Но Пар’чин само вдигна вежда.

– Това има ли значение? – попита той чрез Абан.

– Не, разбира се, че не – отвърна Джардир и се поклони дълбоко за всеобща изненада. – Моите извинения. Просто съм разочарован, че си тръгваш.

– Скоро ще се върна – обеща Пар’чин. Вдигна купчина листове, подвързани с кожа. – Абан ми помогна много. Имам да запаметявам дълъг списък с думи. Следващия път, когато се срещнем, се надявам да бъда по-вещ в езика ви.

– Несъмнено – отвърна Джардир. Прегърна Пар’чин и целуна голите му бузи. – Винаги си добре дошъл в Красия, братко, но ще прив-личаш по-малко погледи, ако си пуснеш една хубава мъжка брада.

Пар’чин се усмихна.

– Ще го сторя – зарече се той.

Джардир го плесна по гърба.

– Идвай, приятелю. Пада нощта. Да изтребим малко алагаи още веднъж, преди да си прекосил горещите пясъци.

* * *

През месеците след заминаването на Пар’чин Джардир започна да наблюдава по-внимателно и останалите вестоносци от севера. Абан имаше куп връзки на чаршията и веднага разбираше дали идва северняк.

Джардир канеше всеки в палата си – чест, нечувана досега.

Мъжете идваха с нетърпение, след като векове наред красианците се бяха държали с тях като с боклуци, по-долни дори от кхафитите.

– Приветствам всяка възможност да си упражня северняшкия – казваше той на вестоносците, които сядаха на масата му, а собствените му съпруги ги обслужваха. Той си говореше с тях надълго и нашироко и наистина подобряваше езика си, но не се стремеше само към това.

Привършеха ли с яденето, той винаги им отправяше една и съща молба.

– Ти носиш копие в нощта като мъж – казваше им той. – Ела с нас тази нощ в Лабиринта като наш брат.

Мъжете го поглеждаха и Джардир познаваше по очите им, че си нямат представа каква огромна чест им отдава.

И всички до един му отказваха.

Междувременно Пар’чин спазваше обещанието си и ги посещаваше поне два пъти в годината. Понякога посещенията му траеха по няколко дни, друг път прекарваше месеци в Пустинното копие и околните села. Отново и отново той пристигаше на тренировъчните площадки и молеше за разрешение да се включи в алагай’шарак.

Дали пък Пар’чин не е единственият мъж на север? – чудеше се Джардир.

* * *

Падащият сред фонтан от кръв изкопен защитник още не бе се проснал на земята, а Пар’чин вече бе там. Той закачи краката на демона със своите собствени, смъкна се надолу и се завъртя в безупречно изпълнената хватка от шарусахк, в която той беше лостът. Коленете на демона се подгънаха и той падна в ямата.

Сякаш без да прекъсва елегантното движение, Пар’чин извади парче въглен, поправи повредената защита и отново затвори кръга, преди друг демон да успее да излезе. Завтече се при защитника, сряза робата му и захвърли стоманените плочки от джобчетата на плата, предпазващи от алагайски нокти. Металните плоскости се даваха специално на изкопните защитници, но все пак бяха слаб заместител на щита и копието. А ръцете на изкопните защитници трябваше да бъдат свободни.

Ръцете на Пар’чин станаха хлъзгави от кръвта, но това не му направи впечатление и той зарови в чантата си за билки и инструменти. Джардир поклати глава във възхита. Не за пръв път зеленоземецът лекуваше ранен воин на земята в Лабиринта. Дали всички северняци бяха едновременно защитници и дама’тинги?

Защитникът се противеше немощно, но Пар’чин го възседна, притискайки го с колене към земята, и продължи да прочиства раната.

– Помогнете ми! – извика Пар’чин на красиански, но дал’шарумите останаха да гледат с недоумение. Джардир се почувства по същия начин. Това не бяха обикновени рани. Не виждаше ли, че ако човекът оцелее, щеше да остане инвалид до края на живота си?

Джардир отиде при тях двамата. Пар’чин се опитваше да вдене конец в крива игла, докато притискаше превръзките с лакътя си. Воинът продължаваше да се противи и правеше задачата му невъзможна.