Пустинното копие - Страница 66

– Дръж го – извика Пар’чин, като видя Джардир да приближава. Джардир не обърна внимание на думите му, а гледаше воина в очите. Дал’шарумът поклати едвам-едвам глава.

Джардир заби копието си в сърцето на човека.

Пар’чин изпищя, пусна иглата и се нахвърли върху Джардир. Хвана го за робата, блъсна го назад и го запрати в стената на Лабиринта.

– Какво правиш? – поиска да узнае Пар’чин.

От всички краища на засадата воини надигнаха копията си и тръгнаха към тях. Никой нямаше правото да докосва и с пръст Първия воин.

Джардир вдигна ръка, за да ги спре, без да сваля очи от зеленоземеца, който нямаше представа, че е на крачка от смъртта.

Щом видя погледа на Пар’чин, Джардир промени преценката си. Може би зеленоземецът всъщност имаше представа, просто не го интересуваше. Убийството на защитника му бе нанесло смъртна обида.

– Давам на хората ми да умрат достойно, сине на Джеф – отвърна Джардир. – Той не искаше помощта ти. Не се нуждаеше от нея. Той изпълни дълга си и сега е в Рая.

– Няма Рай – изрева Пар’чин. – Ти просто уби човек!

Джардир се стегна и с лекота се измъкна от хватката на Пар’чин. Зеленоземецът наистина бе усвоил шарусахк доста бързо през последните две години, но още не можеше да се мери с повечето дал’шаруми, пък камо ли с някой, обучен в Шарик Хора. Фрасна Пар’чин в челюстта и ловко залегна срещу ответния удар. Изви ръката на зеленоземеца зад гърба му и го просна на земята.

– За последен път – прошепна той в ухото на Пар’чин – пропускам такива думи покрай ушите си. Още веднъж изкажи северняшките си богохулства в Красия и животът ще ти бъде отнет.

* * *

Дръж го наблизо – бе казала Иневера, но той се бе провалил.

Джардир стоеше сам на върха на стената и гледаше как алагаите се разбягват от сутрешното слънце. Огромният каменен демон, когото хората му свикнаха да наричат Алагай Ка, крачеше покрай възстановените порти, но защитите им бяха здрави. Скоро той също щеше да потъне в бездната на Ний за деня.

Джардир продължаваше да си припомня отчаянието в очите на Пар’чин, нуждата му да спаси живота на защитника. Воинът знаеше, че бе постъпил правилно, като му го отне, и че бе подсигурил славата на човека, вместо да го остави инвалид за цял живот. Също така обаче знаеше, че нарочно се бе противопоставил на Пар’чин.

Сред хората му подобни унизителни уроци бяха често срещани и никой не би нападнал по-висшестоящи заради живота на един сакат. Но както Джардир си доказваше отново и отново, зеленоземците не бяха като неговите хора, дори и Пар’чин. Те не приемаха смъртта като част от живота. Бореха се с нея също толкова ожесточено, колкото дал’шарумите се бореха с алагаите.

Имаше някакво достойнство в това. Даматите нямаха право да наричат зеленоземците диваци. Без да се брои заръката на Иневера, Джардир харесваше Пар’чин. Спречкването им го измъчваше и той се чудеше как да оправи нещата.

– Знаех си, че ще те намеря тук – чу се глас зад гърба му. Джардир се разсмя. Зеленоземецът сякаш разбираше кога мислите на Джардир бяха насочени към него.

Пар’чин застана на стената и погледна надолу. Изкашля се шумно и се изплю, а храчката му уцели главата на каменния демон шест метра под тях. Демонът изрева срещу него и двамата заедно се разсмяха, докато гледаха как съществото потъва в дюните.

– Един ден ще лежи мъртъв в краката ти – рече Джардир, – а светлината на Еверам ще изгори тялото му.

– Да, един ден – съгласи се Пар’чин.

Двамата се умълчаха, потънали в собствените си мис-ли. Зеленоземецът си бе пуснал брада, както го бе посъветвал Джардир, но русите косми по бледото му лице го караха да изпъква дори повече от голобрадите бузи.

– Дойдох да се извиня – каза накрая Пар’чин. – Нямам право да съдя обичаите ви.

Джардир кимна.

– Нито пък аз твоите. Водеше се от чувство за преданост, а аз направих грешка, като плюх на него. Знам, че си се сближил със защитниците, откакто овладя езика ни. Те научиха много от теб.

– И аз от тях – каза Пар’чин. – Не съм искал да обиждам никого.

– Изглежда, нравите ни са такива, че по природа си противоречат, Пар’чин – отбеляза Джардир. – Затова ще трябва да потискаме подтика си да се обиждаме, ако искаме да продължим да се учим един от друг.

– Благодаря ти – отвърна Пар’чинът. – Това означава много за мен.

Джардир махна пренебрежително.

– Повече няма да го споменаваме, приятелю.

Зеленоземецът кимна и се обърна да си върви.

– Всички от севера ли вярват в това, което и ти? – попита Джардир. – Че Раят не е истина?

Пар’чин поклати глава.

– Северните пастири ни разказват за Създател, който живее в Рая и там събира душите на верните си поклонници, както учат и вашите дамати. Повечето хора вярват на думите им.

– Но не и ти – каза Джардир.

– Пастирите казват също така, че ядроните са Чума – продължи Пар’чин. – Че човекът имал толкова страшни грехове, та Създателя изпратил демони, за да ни накаже. – Той поклати глава. – Никога няма да повярвам на това. А ако пастирите грешат тук, защо да им вярвам на другите приказки?

– Тогава защо се биеш, щом не е във възхвала на Създателя? – попита Джардир.

– Не са ми нужни свещеници, за да знам, че ядроните са зло, което трябва да бъде унищожено – отвърна Пар’чин. – Убиха майка ми и пречупиха баща ми. Отнеха живота на приятелите ми, на съседите ми, на семейството ми. А някъде там – той обхвана с жест хоризонта – е пътят към тяхното унищожение. Ще търся, докато не го открия.