Пустинното копие - Страница 67

– Прав си да се съмняваш в тези твои пастири – каза Джардир. – Алагаите не са чума, те са изпитание.

– Изпитание?

– Да. Изпитание за предаността ти към Еверам. Изпитание за смелостта и желанието ти да се бориш с мрака на Ний. Но и ти грешиш. Пътят към тяхното унищожение не е някъде там – той махна пренебрежително към хоризонта, – а се намира тук.

Джардир докосна с пръст сърцето на Пар’чин.

– И в деня, когато всички мъже намерят сърцата си и се изправят заедно срещу врага, Ний няма да може да ни се опре.

Пар’чин се умълча.

– Мечтая за този ден – каза той накрая.

– Аз също, приятелю – съгласи се Джардир. – Аз също.

* * *

Повече от две години след първото му посещение Пар’чин се завърна отново. Джардир вдигна поглед от надрасканите с тебешир плочи, пълни с бойни тактики, и като го видя да се задава през тренировъчната площадка, се почувства, сякаш собственият му брат се е завърнал от дълго пътешествие.

– Пар’чин! – извика той и разпери ръце, за да го прегърне. – Добре дошъл отново в Пустинното копие!

Той вече говореше свободно езика на зеленоземците, макар думите да му звучаха все още грозно в устата.

– Не знаех, че си се върнал! Тази нощ алагаите ще треперят от страх!

Точно тогава Джардир забеляза, че Пар’чин влачеше със себе си Абан, въпреки че вече нито той, нито Джардир се нуждаеха от дебелия кхафит, за да си общуват.

Джардир изгледа Абан с погнуса. Кхафитът бе надебелял още повече от последната им среща и все тъй носеше копринени одежди, като че ли беше любимата жена на някой дамаджи. Говореше се, че той управлява търговията на пазара и до голяма степен заслугата за това бе на многото му връзки със Севера. Той беше една пиявица, която поставяше печалбата над Еверам, над честта и над Красия.

– Какво правиш тук сред мъжете, кхафит? – поиска да узнае Джардир. – Не съм те викал.

– Той е с мен – каза Пар’чин.

– Беше с теб – натърти Джардир. Абан се поклони и се изниза.

– Не знам защо си губиш времето с този кхафит, Пар’чин – изсъска Джардир.

– Там, откъдето идвам, стойността на един мъж не се измерва единствено с вдигането на копието – каза Пар’чин.

Джардир се разсмя.

– Там, откъдето идваш, Пар’чин, въобще не го вдигат това копие!

– Тесанският ти е много по-добър – отбеляза Пар’чин.

Джардир изсумтя.

– Вашият чински език не е лесен, а става двойно по-труден, когато се нуждаеш от кхафит, за да го упражняваш, докато теб те няма.

Той се намръщи, вперил поглед в гърба на Абан.

– Гледай го само. Облича се като жена.

Арлен погледна през двора загърната в черно жена, която носеше вода.

– Никога не съм виждал жена да се облича така – рече той.

– Само защото не ми даваш да ти намеря съпруга, чиито воали да свалиш – ухили се Джардир.

Той неведнъж се бе опитвал да намери невеста за Пар’чин, за да го обвърже по-силно с Красия и да го държи наблизо, както бе заръчала Иневера.

Един ден ще трябва да го убиеш – отекна в съзнанието му гласът на Иневера, но все не му се искаше да го повярва. Ако Джардир успееше да му намери съпруга, зеленоземецът нямаше вече да бъде чин и щеше да се прероди като дал’шарум. Може би тъкмо такава „смърт“ би изпълнила предсказанието.

– Съмнявам се, че даматите ще позволят на някоя от вашите жени да се омъжи за безродствен чин – отвърна Пар’чин.

Джардир махна с ръка.

– Глупости – каза той. – Заедно сме проливали кръв в Лабиринта, братко. Ако те приема в своя род, дори Андрахът няма да смее да ти откаже!

– Още не съм готов за жена – каза Пар’чин.

Джардир се намръщи. Колкото и близки да бяха, зеленоземецът продължаваше да го хвърля в смут. Народът на Джардир вярваше, че страстта на един воин е толкова силна извън бойното поле, колкото и на него. Първият воин нямаше и никакви доказателства, че Пар’чин предпочита компанията на мъже. Зеленоземецът изглеждаше по-заинтересован от битката, отколкото от изгодите, на които с право се радваха оцелелите на сутринта.

– Е, не чакай прекалено дълго, че мъжете ще те сметнат за пуш’тинг – каза той, използвайки думата за „фалшива жена“.

Еверам не смяташе, че е греховно да легнеш с друг мъж, но пуш’тингите напълно отбягваха жените и така възпрепятстваха продължаването на рода – нещо, което народът му трудно можеше да си позволи.

– От колко време си в града, приятелю? – попита Джардир.

– Само от няколко часа – отвърна Пар’чин. – Току-що си занесох съобщенията до двореца.

– И вече си тук, за да предложиш копието си! – извика Джардир, така че всички да чуят. – Мили Евераме, този Пар’чин трябва да има красианска кръв във вените!

Хората му се разсмяха.

– Повърви с мен – каза Джардир и сложи ръка на раменете на Пар’чин, докато прехвърляше в ума си тактиката за тази нощ, за да намери достойно място за своя смел приятел.

– Баджин изгубиха един от своите изкопни защитници миналата нощ – рече той. – Можеш там да се включиш.

– Предпочитам да съм бутащ страж – отвърна Пар’чин.

Джардир поклати глава, но с усмивка.

– Все най-опасната длъжност за теб – смъмри го той. – Ами ако те убият, кой ще ни носи писмата?

– Няма да е толкова опасна тази нощ – каза Пар’чин. Той му показа увит плат, от който извади копие.

Но не какво да е копие. Дължината му бе от ярък, сребрист метал, а по главата и дръжката заблещукаха на слънчевата светлина вдълбани защити. Набитото око на Джардир огледа копието от край до край и той усети как сърцето му заби с бясна скорост. Много от защитите му бяха непознати, но можеше да почувства силата им.