Пустинното копие - Страница 68

Пар’чин стоеше гордо и очакваше реакцията му. Джардир преглътна възхищението си и замига, за да отмахне алчния блясък в очите си, надявайки се, че приятелят му не го е забелязал.

– Царско оръжие – съгласи се Джардир, – но воинът е този, който побеждава в нощта, Пар’чин, а не копието. – Сложи ръка на рамото на Пар’чин и го погледна в очите. – Недей да отдаваш толкова много вяра на оръжието си. Виждал съм воини, по-опитни от теб, да изписват копията си със защити и накрая да свършват зле.

– Не съм го правил аз – отвърна Пар’чин. – Намерих го сред останките на Анокх Слънце.

Тупкащото сърце на Джардир замря. Дали бе възможно? Насили се да се изсмее.

– Родното място на Избавителя? – попита Джардир. – Копието на Каджи е мит, Пар’чин, а пясъците вече са си взели обратно изгубения град.

Пар’чин поклати глава.

– Бях там – каза той. – Мога да те заведа.

Джардир се поколеба. Пар’чин не беше лъжец, а тонът му не беше шеговит. Вярваше в думите си. За миг пред погледа на Джардир прехвръкна образ: как двамата заедно с Пар’чин намират сред пясъците древните бойни защити. Положи огромни усилия, за да изтика образа настрана и да си припомни отговорностите си.

– Аз съм Шарум Ка от Пустинното Копие, Пар’чин – отвърна Джардир. – Не мога просто да си стегна камилата и да отпраша в пясъците, за да търся някакъв град, който съществува единствено в древните писания.

– Мисля, че ще те убедя, щом слънцето залезе – каза Пар’чин.

Джардир изкриви уста в усмивка.

– Обещай ми, че няма да се опитваш да правиш глупости. Защитено-незащитено копие, ти не си Избавителя. Ще бъде тъжно да те погребем.

* * *

– Съдбовната нощ ще настъпи тази вечер – каза Иневера. – Отдавна съм го предрекла. Убий го и вземи копието. На зазоряване ще се обявиш за Шар’Дама Ка, а след месец ще станеш владетел на цяла Красия.

– Не – каза Джардир.

За миг Иневера не чу какво ѝ отвърна той.

– ...и шарах веднага ще застанат зад теб – продължи тя, – но каджи и маджах ще бъдат твърдо против... Какво?

Тя се обърна към него, а веждата ѝ изчезна под бурката.

– Предсказанието... – започна тя.

– Проклето да е предсказанието – каза Джардир. – Няма да убия приятеля си, независимо какво ти казват демонските кости. Няма да го ограбя. Аз съм Шарум Ка, а не някой нощен обирджия.

Тя го зашлеви, а ударът отекна по каменните стени.

– Ти си един глупак, ето това си ти! – сопна му се тя. – Сега е преломният момент, когато това, което би могло да бъде, става това, което ще бъде. До изгрева един от вас ще бъде провъзгласен за Избавител. Ти решаваш дали това ще е Шарум Ка на Пустинното копие, или чинът обирач на гробове от севера.

– Втръсна ми от твоите предсказания и преломности – отсече Джардир, – твоите и на всичките дама’тинги! Просто предположения, с които манипулирате мъжете да ви ходят по свирката. Аз обаче няма да предам своя приятел заради теб, независимо какво се правиш, че виждаш на тия защитени буци алагайски лайна!

Иневера изпищя и вдигна ръка, за да го удари отново, но Джардир улови китката ѝ и я вдигна високо. За момент тя се опита да се отскубне, ала разбра, че не може да пребори каменна стена.

– Не ме карай да те наранявам – предупреди я Джардир.

Иневера присви очи, извъртя се изведнъж и заби трите стегнати средни пръста на свободната си ръка в рамото му. В същия миг ръката, която държеше китката ѝ, се скова и дама’тингата се измъкна от хватката му и си заглади робата.

– Продължаваш да мислиш, че дама’тингите са беззащитни, съпруже – каза тя пред опуления му поглед, – макар че точно ти би трябвало да знаеш най-добре.

Джардир с ужас погледна надолу към ръката си. Тя висеше отпуснато и отказваше да се помръдне въпреки опитите му.

Иневера отиде при него, хвана обездвижения му крайник в своята ръка, като с другата натисна рамото му. Изви ръката му, натисна силно и изведнъж на мястото на вкочанеността се появи острото боцкане на иглички.

– Няма да станеш крадец – съгласи се тя, възвърнала спокойния си тон, – ако просто си вземеш обратно това, което ти принадлежи по право.

– На мен ли? – попита Джардир, докато гледаше внимателно как пръстите на ръката му отново се сгъват.

– Кой според теб е крадецът? – попита Иневера. – Чинът, който е плячкосал гроба на Каджи, или ти, неговият кръвен наследник, който си връща онова, което са му взели?

– Не знаем дали наистина държи Копието на Каджи – отбеляза Джардир.

Иневера скръсти ръце.

– Ти знаеш. Разбрал си още в първия миг, когато си го видял, също както винаги си знаел, че този ден ще настъпи. Тази участ никога не съм я крила от теб.

Джардир замълча.

Иневера докосна нежно ръката му.

– Ако предпочиташ, мога да сложа отвара в чая му. Ще си отиде бързо.

– Не! – извика Джардир и отскубна ръката си. – Ти все ще избереш най-недостойния начин! Пар’чин не е някакъв кхафит, че да го приспиваме като куче! Той заслужава смъртта на воин.

– Тогава осигури му такава – поощри го тя. – Сега, преди да започне алагай’шарак и силата на копието да излезе наяве.

Джардир поклати глава.

– Ако трябва да се случи, ще го направя в Лабиринта.

Джардир тръгна, но колкото повече се отдалечаваше от Иневера, толкова по-несигурен ставаше дали въобще иска да извърши това. Как да се изправи гордо като Шар’Дама Ка, ако победата му лежи върху трупа на приятел?

* * *

– Пар’чин! Пар’чин!

Виковете отекнаха из Лабиринта. Джардир наблюдаваше от върха на стената, докато зеленоземецът вървеше пред дал’шару-мите и им носеше победа след победа. Нямаше алагай, който да се опре на Копието на Каджи.