Пустинното копие - Страница 69

Днес той е смелият чужденец – помисли си Джардир. – Утре ще е Шар’Дама Ка.

Може би пък това беше волята на Еверам? Когато е създал света от празнотата на Ний, нали пак Той е направил зеленоземците? Тогава не трябваше ли да има замисъл и за тях?

– Но Пар’чин не вярва в Еверам – каза той на глас.

– Как е възможно мъж, който не се кланя на Създателя, да се окаже Избавителя? – попита Хасик.

Джардир си пое дълбоко дъх.

– Невъзможно е. Събери Шанджат и най-верните ни хора. В името на целия свят, друг трябва да заеме тази роля.

* * *

Джардир намери Пар’чин начело на войска от шаруми, които скандираха името му, докато препускаха през Лабиринта. Зеленоземецът беше покрит с черна демонска сукървица, но очите му бяха живнали от свирепа радост. Той вдигна високо копието си за поздрав и сърцето на Джардир се сви заради това, което трябваше да причини на своя аджин’пал – нещо далеч по-страшно от стореното му от Хасик.

– Шарум Ка! – извика Пар’чин. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!

Войната е измама – припомни си Джардир и се насили да се засмее, и вдигна копието си, за да върне поздрава. Отиде и прегърна човека за последен път.

– Подцених те, Пар’чин – рече той. – Няма да повторя грешката си.

Пар’чин се усмихна.

– Така казваш всеки път – отвърна той.

Беше заобиколен от воини, които ликуваха от победата си. Джардир вече не можеше да им повери това, което трябваше да се направи.

– Дал’шаруми! – извика той на воините си и посочи изкланите алагаи по улиците на Лабиринта. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите хора на метателните машини се нуждаят от мишени, за да се упражняват! Нека алагаите отвъд стените разберат колко безумно е да нападат Пустинното копие!

Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Пар’чин.

– Съгледвачите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?

Пар’чин се ухили свирепо на Джардир.

– Води ме.

Изоставиха шарумите и се втурнаха през Лабиринта по пътека, която вече беше очистена от свидетели. Като примамка Джардир водеше Пар’чин към неговата гибел. Най-накрая те стигнаха засадата.

– Уут! – извика Джардир и при този сигнал Хасик изопна крак и спъна Пар’чин.

Щом удари земята, зеленоземецът се претърколи и се изправи обратно на крака, но изходът му бе блокиран от най-верните хора на Джардир.

– Какво значи това? – поиска да узнае Пар’чин.

С болка на сърце Джардир видя погледа на приятеля си, който го обвиняваше в предателство. Джардир и не заслужаваше нещо по-добро, но след като вече бяха задействали капана, връщане назад нямаше.

– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – каза той. – А това не си ти.

– Не искам да се бия с теб – каза Пар’чин.

– Тогава недей, приятелю – помоли го Джардир. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.

Иневера би го нарекла глупак заради предложението му. Дори подчинените му замърмориха изненадано, но това не го интересуваше. Молеше се приятелят му да се съгласи, макар да знаеше дълбоко в душата си, че той няма да го направи. Синът на Джеф не беше някакъв страхливец. От демонската яма зад него се нададе рев. Зеленоземецът щеше да умре като воин.

Той се бореше с все сили с дал’шарумите, които му налитаха, чупеше костите им, но дори сега отказваше да ги убива. Джардир стоеше настрана от борбата, потънал в срама си.

Накрая всичко приключи, Хасик и Шанджат държаха здраво Пар’чин, а Джардир се наведе, за да вземе копието. Изведнъж той усети силата на оръжието, както и чувството, че му принадлежи, докато пръстите му се стягаха около оръжието. Това наистина бе Копието на Каджи, чийто седми син бе първият Джардир.

– Искрено съжалявам, приятелю – каза Първия воин. – Ще ми се да имаше и друг начин.

Пар’чин се изплю в лицето му.

– Еверам вижда предателството ти!

Гняв обхвана Джардир. Пар’чин не вярваше в Рая, но нямаше нищо против да използва името на Създателя, когато му беше изгодно. Нямаше съпруги или деца, никакви роднински връзки или племе, но си мислеше, че знае кое е най-добро за всички. Дързостта му нямаше край.

– Не споменавай Еверам, чине. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине.

* * *

Яхнаха конете си и в ранни зори се изнизаха от града. Повечето алагаи вече се бяха върнали в бездната, но пясъчен демон явно беше чул, че приближават, и ги бе изчакал, защото скочи срещу тях от сянката на една дюна броени минути преди зазоряване.

Джардир беше в пълна готовност и защитните заклинания по дръжката на копието му лумнаха, щом парира атаката. Алагаят се просна на земята и погледна към развиделяващото се небе, но преди да успее да се дематериализира, Джардир скочи от коня си и прободе създанието.

Щом защитеното острие промуши твърдата броня, блесна светлина, а Джардир усети как копието се съживи в ръката му. По воина премина електричество като от светкавиците в камъка на Иневера, но този път то не му причини болка, а го хвърли в екстаз. Изведнъж той се почувства по-силен, по-бърз. Стари болежки от отдавна забравени травми, мъки, към които така бе привикнал, че вече не ги забелязваше, се изпариха на мига и чак когато изчезнаха, той разбра, че ги е имал. Почувства се безсмъртен. Непобедим. С лекота метна демонския труп на девет метра от тях, където щеше да изчака изгрева.