Пустинното копие - Страница 70

К оглавлению

70

Усещането за сила бързо изчезна, след като уби демона, но предишните му болежки не се върнаха. Джардир бе на повече от трийсет, но изведнъж си припомни как се беше чувствал с двайсетгодишно тяло. Зачуди се как въобще е могъл да забрави.

И всичко това само от един пясъчен демон – замисли се той. – Как ли се е чувствал Пар’чин, след като го използва срещу десетки алагаи в Лабиринта?

Но Джардир нямаше да разбере отговора, защото захвърлиха изпадналия в безсъзнание Пар’чин по очи върху дюните минути преди изгрева, на километри от града и на повече от ден пеш до най-близкото село.

Джардир погледна надолу към него и думите на зеленоземеца изскочиха в съзнанието му. Еверам вижда предателството ти! – беше изкрещял той.

– Защо не си тръгна, когато те помолих, приятелю? – попита Джардир – още един въпрос, на който никога нямаше да получи отговор от Пар’чин.

Джардир гледаше с тъга приятеля си, докато Хасик и Шанджат възсядаха конете. Взе меха студена вода от рога на седлото си, хвърли го и той се приземи с тъп звук на пясъка до проснатия зеленоземец.

– Какво правиш? – попита Ашан. – Сега би трябвало да го убием, не да му помагаме.

– Няма да намушкам воин в безсъзнание – каза Джардир. – Мехът няма да го пренесе през пясъците до някое скривалище. Но той ще се събуди и ще пие, а когато дойдат алагаите, ще умре, изправен като мъж, и ще намери пътя към Рая.

– Ами ако се върне в града? – попита Шанджат.

– Мендинг да пазят през деня и да го застрелят, ако се опита – отвърна Джардир.

Погледна назад. Но ти няма да го направиш, нали така, Пар’чин? – помисли си той. – Имаш духа на шарум и ще умреш, борейки се с голи ръце с алагаи.

– Той е чин – каза Ашан. – Неверник. Какво те кара да мислиш, че Еверам ще го приеме в Рая?

Джардир вдигна копието, което блесна на лъчите на изгряващото слънце.

– Защото аз съм Шар’Дама Ка и аз казвам, че така ще стане.

Останалите се опулиха, но никой не му възрази.

Изведнъж Джардир се сети за думите на Иневера отпреди няколко часа.

На зазоряване ще се обявиш за Шар’Дама Ка.

Обърна се и погледна тялото на Пар’чин.

Умри храбро – помоли се той, – а когато се срещнем в Рая, ако не съм осъществил мечтите и на двама ни дотогава, там ще си направим равносметка.

Обърна коня си и препусна към града.

Към своя град.


Девета глава
ШАР’ДАМА КА


329 СЗ

Нито крачка повече, предателю! – каза Дама Еверал и препречи входа към тронната зала на Андраха. Той беше най-възраст-

ният от синовете на Андраха, почти сигурен наследник на Амадеверам като дамаджи, а после най-вероятно щеше да стане и Андрах. Макар да бе на петдесет, той все още беше силен и чернокос, майстор на шарусахк, за когото се говореше, че няма равен на себе си.

Той беше и последният син на Андраха, който Джардир трябваше да убие, преди да изкорми стария дебелак.

Още не беше минал и месец, откакто, облян в демонска сукървица, Джардир се бе провъзгласил в Лабиринта за Избавителя. Три четвърти от шарумите го бяха признали на момента, както и половината дамати, но броят на поддръжниците му се увеличаваше с всеки изминал ден. Останалите се обединиха около дамаджите си, които отначало се опитаха да защитят собствените си палати, но накрая, с нарастването на влиянието на Джардир, те избягаха през Подградието и се барикадираха зад стените на двореца на Андраха.

Завоюването му можеше да продължи дни, вместо седмиците, които отне, но всяка вечер Джардир надуваше Рога на Шарак и привикваше воините си в Лабиринта. И най-скромният воин вече държеше копие с бойни защити и алагаите посрещаха изгрева на тумби.

Андрахът и дамаджите имаха пълната свобода нощем да се прегрупират и считаха това за голямо предимство, но не бяха помислили за позора, на който обричаха верните си шаруми, отказвайки им алагай’шарак, докато воините на Джардир се радваха на безкрайна слава. Всяка нощ напускаха нови и нови воини, които Джардир приемаше в Лабиринта без въпроси. Накрая не бяха останали достатъчно, за да удържат дори стените на Андраха. Хората на Джардир бяха превзели портите скоро след изгрева, а малко по-късно бяха пробили и тези на двореца. Сега между Джардир и отмъщението му стоеше само един мъж.

– Вашите извинения, Дама – каза Джардир и се поклони на Еверал, – но няма да ви предложа да се предадете, както сторих с други, защото едва ли някой би се доверил на човек, който отказва да се жертва дори за баща си. По-добре да умрете с достойнство.

– Самозванец! – изсъска Еверал. – Ти не си никакъв Избавител, а просто убиец със задигнато копие. Без него си едно нищо!

Джардир се закова на място и вдигна ръка, за да спре воините зад себе си.

– Наистина ли мислиш така? – попита Джардир.

Еверал се изплю в краката му.

– Ако не е тъй, остави копието и се изправи срещу мен без покварената му магия!

– Ача! – викна Джардир и подхвърли копието на Еверал. Даматът инстинктивно хвана оръжието и се облещи, щом осъзна какво държеше всъщност.

В този момент нещо в Еверал се промени, съвсем лека разлика в стойката и отношението му. Другите може и да не го забелязаха, но за Джардир бе ясно, все едно даматът сам го беше казал. Преди броени мигове духовникът бе смятал, че е обречен на смърт, и бе целял единствено да нанесе колкото се може по-голяма вреда на Джардир преди неизбежната си смърт. Сега в очите на Дама Еверал проблесна надеждата, вярата, че може да убие Джардир и да спре въстанието, което беше проболо сърцето на Красия.

70