Пустинното копие - Страница 73

– Синовете ми няма да ти отстъпят племето ни без бой, също както и аз – отвърна Алеверак.

Джардир знаеше, че това е истина, но все пак не му се нравеше идеята да убие Алеверак. Прекалено много достойни мъже бяха срещнали смъртта, а Шарак Ка наближаваше и на Ала подобни хора не бяха в излишък. Мислите му се върнаха към Пар’чин, прос-нат по лице на пясъка, и срамът го накара да прояви милост.

– Ще позволя на синовете ви да предизвикат моите веднъж след смъртта ви – предложи Джардир накрая. – Нека те решат помежду си кой да заеме мястото ви.

Сред предалите се дамаджи се надигна гневна глъчка при тези думи, но Джардир ги изгледа свирепо.

– Тишина! – изрева той и те замлъкнаха. Той се обърна отново към Алеверак.

– Ще стоите ли до мен, Дамаджи, докато Красия възвръща отминалата си слава? – попита той.

Дамаджият ставаше все по-блед с всяка изминала секунда от загубата на кръв. Ако не дадеше съгласието си, Джардир щеше да го дари с бърза смърт, така че да умре на краката си.

Но Алеверак се поклони и погледна към кървящото си рамо.

– Приемам предложението ви, макар че това предизвикателство може да дойде по-рано, отколкото си мислите.

Истина беше. Маджахският син на Джардир, Маджи, бе едва на единайсет и нямаше да се опре на никого от потомците на Алеверак, ако дамаджият издъхнеше сега от раната си.

– Хасик, заведи Дамаджи Алеверак на лечение при дама’тингата – нареди Джардир.

Хасик отиде при стареца, но Алеверак вдигна ръка.

– Аз ще се погрижа за това, а Еверам ще реши дали ще живея, или днес ще умра.

Решителността в гласа му накара Хасик да се спре, а Джардир кимна и се обърна към Амадеверам, последния дамаджи между него и разтреперания Андрах.

Амадеверам беше по-млад от Алеверак, но все пак беше по-прехвърлил седемдесетте. Джардир обаче не беше толкова глупав, че да го подцени, особено след изкусното представяне на по-стария свещеник.

– Мен обаче ще трябва да ме убиеш – заяви Амадеверам. – Няма да ме купиш със захаросани обещания.

– Съжалявам, Дамаджи – каза Джардир и се поклони, – но ще направя всичко по силите си, за да обединя племената.

– Убий ме сега или когато синът ти стане пълнолетен – каза Амадеверам, – но убийството си остава убийство.

– Ти дотогава ще си мъртъв, старче! – сопна му се Джардир. – Какво значение има?

– Суверенитетът на племето каджи има значение! – извика Амадеверам. – Цял век държим Черепния трон и ще го държим още толкова!

– Не – отвърна Джардир. – Няма да стане. Полагам края на племената. Красия отново ще бъде единна, както по времето на самия Каджи.

– Ще видим тая работа – каза Амадеверам и зае бойната шарусахк поза.

– Еверам ще те приветства – отвърна Джардир и се поклони. – Носиш сърцето на шарум.

* * *

След по-малко от минута Джардир погледна към свилия се горе на подиума Андрах.

– Ти си обида за черепите на смелите шаруми, които подпират дебелия ти задник – каза му Джардир. – Слез долу и ела да довършим започнатото.

Андрахът дори не понечи да се изправи, даже сякаш се сви още повече в огромния си стол. Джардир се намръщи, взе Копието на Каджи и изкачи седемте стъпала до Черепния трон.

– Не! – извика Андрахът и се сви на кълбо, скривайки лицето си, докато Джардир вдигаше копието.

Повече от десетилетие, откакто хвана дебелака с жена си в брачното им ложе, нямаше и ден, в който Джардир да не си беше представял как го убива. Заровете на Иневера му бяха предрекли, че един ден ще получи своето отмъщение, и Джардир отчаяно се държеше за това предсказание. Само алагай’шарак му бе отвличал вниманието, но всяка зора, която Андрахът доживееше да види, бе удар по достойнството на Джардир. Колко ли пъти бе репетирал речта, която щеше да каже пред човека в този момент?

Но сега отвращението се надигаше в гърлото на Джардир като жлъчка. Жалката топка сланина пред него бе управлявала Красия през целия живот на Джардир, че и повече, а сега дори нямаше смелостта да погледне смъртта в лицето. Андрахът беше по-нищожен от кхафит. По-нищожен дори от гнусните прасета, които кхафитите ядяха. Той не заслужаваше реч.

Джардир въобще не се почувства толкова удовлетворен, колкото си бе представял, след като го уби. Сякаш по-скоро бе проявил милост към света, отнемайки живота на подобен човек.

* * *

Бялата връхна роба на Андраха беше оцапана с кръв, когато Джардир я навлече върху шарумските си черни одежди. Той усети тежестта на извърнатите към него погледи от всички страни на тронната зала, но се изправи въпреки целия този товар и се обърна, за да ги посрещне.

Сега Алеверак лежеше на пода, а Дама Шевали притискаше раната му. Амадеверам беше проснат неподвижен на средата на стълбището. Джардир се наведе към дамаджия и взе черния тюрбан от главата му.

– Дама Ашан от каджи, крачка напред! – нареди той. Ашан дойде до стъпалата, коленичи и опря две ръце и чело в пода. Джардир взе белия тюрбан на своя приятел и го замени с черния на дамаджи.

– Дамаджи Ашан ще поведе племето каджи – обяви Джардир – и може да предаде черния тюрбан на синовете си от сестра ми Имисандре.

Той прегърна Ашан като брат.

– Дневната война приключи – рече Ашан.

Джардир поклати глава.

– Не е така, приятелю. Още не е започнала. Ние ще възстановим силите си, ще напълним стомасите на съпругите си и ще се подготвим за Слънцето на Шарак.

– Да не искаш да кажеш…? – попита Ашан.

– Отиваме на север – потвърди Джардир, – за да завладеем зелените земи и да съберем мъжете им за Шарак Ка.