Пустинното копие - Страница 80

Нищо чудно, че воините не смятаха жените и кхафитите за каквато и да било заплаха, но Джардир, след като вече бе почувствал заряда на тълпата миг по-рано, беше на друго мнение. Дори да имаше право обаче, той не би молил никого да умира без нужда заради него.

Ако всееш у другите чувството, че си непобедим – беше му казала Иневера, – и най-смелият убиец добре ще си помисли, преди да ти посегне.

– Дайте им път! – извика Джардир и скочи от каручката.

Стреснатите хора веднага се отместиха настрана.

– Мислите, че трима воини могат да ме убият? – изсмя се Джардир. – И сто от нанджи да се спотайват в сенките, пак няма да ми трябва повече стража, отколкото сега!

Той опря върха на Копието на Каджи в земята и изпъчи гърди, подканвайки ги да атакуват.

– Аз съм Шар’Дама Ка! – извика той и усети колко правилно му прозвучаха думите. – Нападайте ме, ако смеете!

Нанджи запристъпваха напред, но Джардир вече виждаше колебанието им. Самото му присъствие ги лишаваше от кураж. Копията затрепериха в ръцете им и те отново се спогледаха един друг несигурно, сякаш за да решат кой ще поведе атаката.

– Нападайте или на колене! – изрева Джардир. Той вдигна копието на Каджи, а бледият метал улови светлината и като че ли блесна заради могъществото си.

Един от воините на нанджи пусна копието си и падна на колене.

– Предател! – извика този до него и се обърна, за да го намушка, но третият се оказа по-бърз, стрелна се и прониза нападателя с копие в гърдите.

Зад Джардир се чу изскърцване. Шумолене на сандал по лен. Тъй като добре познаваше тактиката на нанджи, Джардир се обърна и погледна нагоре към истинския убиец, който, приклекнал, се криеше върху будката зад Джардир. Този съгледвач трябваше всъщност да го нападне, докато вниманието на Джардир бе заето с останалите. Така смъртта му щеше да е сигурна.

Погледите им се срещнаха, но Джардир нищо не каза, а зачака. След миг убиецът хвърли копието си на земята и го последва със салто, приземявайки се на колене в краката на Джардир.

Джардир отиде при загиналия, извади копието от гърба му и го вдигна, така че всички да го видят.

– Това не е кръвта на кхафит! – извика той. – Това е кръвта на воин, на първия кха’шарум, и аз ще лакирам черепа му и ще го прибавя към трона ми, за да го помня вечно.

Той погледна кхафитите.

– Ще пристъпи ли някой напред, за да заеме мястото му?

Чу се неблагозвучен стон и глухият двуметров гигант си проправи път през тълпата, след което коленичи пред Джардир. Други бързо го последваха и пред Джардир стана блъсканица от желаещи да коленичат. Докато Джардир докосваше всеки поред, Абан се възползва от възможността да каже нещо.

– Не се бойте и вие, които не можете да носите копие заради годините си или някакъв недъг! – извика той. – Не се бойте, жени и деца! Избавителя се нуждае не само от шаруми! Нуждае се от тъкачи, които да изплетат мрежи, и от ковачи, които да направят върхове на копията му. Платно за шатрата на кха’шарумите и храна за воините ѝ. Утре сутринта елате в моята шатра, ако искате да допринесете за славата на Красия и за доброто име на семейството си!

Джардир се намръщи, понеже знаеше, че целта на Абан беше не само да помогне за войната, а и да припечели от евтината работна ръка, но не му се противопостави. Работната ръка щеше да бъде от полза, ако искаха да тръгнат догодина.

Тълпата заскандира името на Джардир, докато той продължаваше да докосва мъжете с Копието на Каджи, обявявайки ги за кха’шаруми. Скоро гръмкият зов се издигна над чаршията и отекна из целия град.

– Джардир! Джардир! Джардир!

– Майсторска работа – каза му Абан на ухо, след като Джардир докосна последния кхафит. – Купи десет хиляди воина и още два пъти по толкова роби на скромната цена от капка самоуважение.

– Само това ли виждаш с търговското си сърце? – попита Джардир и го погледна. – Просто една сделка?

Абан поне имаше благоприличието да добие засрамен вид, но Джардир се съмняваше, че е искрен.

* * *

На другия ден две хиляди мъже пристигнаха на тренировъчните площадки, докато племената все още издигаха кафит’шараджа. Седмица по-късно броят им се бе утроил. След още седмица, нестихващ поток от желаещи се стичаше от външните села. Мъже, кхафити от десет поколения насам, се връщаха, за да се избавят от кастата си, а със себе си водеха и семействата си, за да се включат и те в подготовката за войната. След по-малко от месец Джардир утрои броя на войската си, а градът гъмжеше от хора за пръв път от десетилетия насам.

– Другото лято – каза Джардир, когато Абан привърши със сутрешния си отчет.

– Зеленоземците все още са много повече от нас – каза Абан.

Джардир кимна.

– Може би, но дотогава и най-отбраните северни слабаци няма да могат да се мерят дори с един от кха’шарумите ни.

– Колко ще останат тук, за да пазят Пустинното копие? – попита Ашан.

– Николко – отвърна Джардир и привлече изумените погледи на всички в залата, дори на Иневера.

– Ще вземете всички воини? – попита Алеверак. – Кой ще брани града?

– Не просто всички воини, Дамаджи – каза Джардир. – Всеки. Ще изоставим Слънчевата земя. Всички ние. Дори старците. Дори сакатите и болните. Всички мъже, жени, деца, граждани и селяни до един. Ще опразним Пустинното копие и ще заключим портите след себе си, а непреодолимите му стени ще го защитават от алагаи, докато не решим да си върнем града обратно.

Фанатичен плам лумна в очите на Алеверак.

– Планът е опасен, Избавителю – предупреди го Ашан. – Войската ни ще се влачи, а трябва да е бърза.