Пустинното копие - Страница 83

К оглавлению

83

Всеки следобед дамаджите идваха при Джардир и стоварваха откритията си на високи купчини. Стотици нови защити, много от тях направени, за да раняват демони или за да постигат други магически ефекти. Защитени оръжия и брони, мозайки и рисунки на древни битки, някои дори със самия Каджи.

Всяка нощ те се биеха. Демоните все още нападаха града на рояци и щом слънцето залезеше, хората на Джардир изоставяха работата си и хващаха копието и щита. С мощните защити, изписани по копието дори на най-слабия кха’шарум, алагаите измираха с хиляди и скоро не остана ни един, който да броди из свещените пясъци. Шарумите продължиха да бъдат нащрек, но градът явно бе прочистен – като че ли самият Еверам им даваше знак по колко правилен път са поели.

* * *

– Избавителю – каза Ашан, влизайки в шатрата с Асъм и Асукаджи. – Намерихме я.

Джардир нямаше нужда да пита какво означаваше „я“, остави картите на зелените земи и си наметна бялата роба. Още не беше стигнал до капака на шатрата, когато се появи Иневера, начело на съпругите му дама’тинги. Самото им присъствие подкрепи твърдението на Ашан. Жените тръгнаха мълчаливо след него през града.

– На кое племе се падна честта? – попита Джардир.

– На мендинг, татко – отвърна Асъм. Той вече беше на шестнайсет и можеше да се нарече мъж, а походката му притежаваше грациозност, каквато хората биха очаквали от майстор по шарусахк. Мекият му глас звучеше още по-опасно, тъй като идваше от високата слаба фигура в бяла роба – копие, увито в коприна.

– Разбира се – промърмори Джардир. Колко подходящо беше най-вражески настроеният му дамаджи да намери гробницата на Каджи.

Когато пристигнаха, Енкаджи ги чакаше заедно с мендингския син на Джардир, Савас, все още с бидото на ний’дама.

– Шар’Дама Ка! – извика дамаджият и се просна върху прашния под на погребалната зала. – За мен е чест да ви представя гробницата на Каджи.

Джардир кимна.

– Непокътната ли е?

Енкаджи се изправи и посочи с ръка огромния саркофаг, чийто каменен капак бе отместен.

– Страхувам се, че Пар’чин добре се е справил с плячкосването – рече Енкаджи. – Копието, разбира се, липсва, но вие сте си го взели обратно.

Той посочи прашасалите парцали, с които бе облечен скелетът вътре.

– Не мога да кажа дали тези дрипи са били свещеното Наметало на Каджи.

– А короната? – попита Джардир, сякаш предметът не беше от значение, но всички знаеха, че е.

Енкаджи сви рамене.

– Няма я. Пар’чин...

– Не я носеше, когато дойде в Пустинното копие – прекъсна го Джардир.

– Сигурно я е скрил някъде – отвърна Енкаджи.

– Лъже – прошепна Абан в ухото на Джардир.

– Откъде знаеш?

– Лъжец разпознава лъжеца – отвърна Абан.

Джардир се обърна към Хасик.

– Затворете гробницата – нареди той.

Хасик даде знак на шарумите в коридора и те вдигнаха огром-ния камък обратно на мястото му.

– Какво значи това? – попита Енкаджи, когато светлината на факлите отвън изчезна. Само няколко капещи светилника, разположени в гробницата, все още мъждукаха.

– Изгасете ги – нареди Джардир. – Дамаджахата ще хвърли костите, за да разбере кой е откраднал короната на Каджи.

Енкаджи пребледня и Джардир разбра, че Абан е бил прав. Джардир тръгна към дамаджия, който заотстъпва, докато гърбът му не опря стената на гробницата.

– За всяка минута, в която короната не е в ръцете ми – зарече се той, – ще скопявам по един от синовете и внуците ти, като започнем от най-големия.

Само след няколко мига Джардир държеше Короната на Каджи, намерена в погребалната зала на един от правнуците на Каджи.

Тя представляваше тънък обръч от злато и скъпоценни камъни, които образуваха мотив от непознати защити, обгръщащи като мрежа главата на собственика ѝ. Изглеждаше изящна, но с цялата си сила Джардир не успя и с милиметър да изкриви златото.

Иневера се поклони, взе короната и я сложи върху тюрбана му. Въпреки че беше лека като перце, Джардир усети грамадната тежест, която се стовари върху него, щом короната се намести на челото му.

– Сега вече можем да нападнем зелените земи – каза той.


Дванайсета глава
ВЕЩИЦИ


333 СЗ ЗИМА

В далечината изникна домът на Лийша. Къщата беше скромна за възможностите на баща ѝ, но достатъчно удобна за семейството, тъй като беше пристроена към задната стена на работилницата за хартия на баща ѝ. Пътеката, водеща до входната врата, бе защитена.

Не че Роджър въобще забеляза. Той ходеше съвсем леко зад Лийша, за да може да я оглежда, без тя да забележи. Бледата ѝ кожа силно контрастираше на гарвановочерната ѝ коса, а очите ѝ бяха с цвета на ясно небе. Погледът му се плъзгаше по извивките ѝ.

Изведнъж Лийша се обърна към него и Роджър, стреснат, бързо вдигна поглед.

– Благодаря ти отново, че правиш това, Роджър – каза Лийша.

Сякаш Роджър бе способен да ѝ откаже каквото и да било.

– Една вечеря трудно може да се нарече тежка работа, дори готвенето на майка ти да не понася на ядрони – възрази той.

– За теб може би – отвърна Лийша. – Ако аз се появя сама, тя ще ме тормози, докато не кажа кога ще си намеря съпруг. Като те види, може поне да си скрие рогата. Даже може да ни помисли за двойка и напълно да си затрае.

На Роджър му спря сърцето и я погледна. Надянал жонгльорската си маска – физиономията и гласа, които нямаше да издадат и частица от това, което чувстваше в момента, – той я попита:

– Нямаш нищо против майка ти да ни помисли за двойка?

83